
Преди седмица-две писах за Яна Бюрер Тавание и нейното разследване из институциите на България, Сърбия и Румъния за хора с умствени увреждания и психични разстройства.
Разследването вече има видео и блог. През ноември ще бъде публикувано в книга за журналистически разследвания, издание на Балканската стипендия за журналистическо майсторство.
Междувременно, аз си говорих с Яна за детайли, които не са намерили място в официалния текст на разследването. Като напълно незапознат с проблема човек първото нещо, което си казвам след сблъсъка с подобен огромен проблем е: виждам изложението на проблема, но какво е решението?
Според Яна решението на проблема се нарича деинституционализиране. Иначе казано, развиването на мрежа от услуги в общността – дневни центрове и защитени жилища, които да предпазват хората от влизане в институции, или да им помагат, след като излязат.
Тоест тези огромни, занемарени сгради, които са толкова далеч от всичко, че никой доктор няма да избере да живее и работи там, се затварят и хората, държани като затворници и оставени да измират, се преместват в градовете, в близост до болници, с достъп до лекарства и квалифициран медицински персонал, но най-вече – близо до обществото. Някои отиват в защитени жилища, други се връщат по домовете си, като семействата получават подкрепа.
Аз веднага задавам въпроса, който изниква в главите на всички, когато мислят за медицинско обслужване: няма ли да е много скъпо?
Яна казва: Държавата отпуска около 25 милиона лева годишно за тези институции. Това е средно по 7 000 лв. на човек. 7 000 лв. са страшно много пари. Ако тези пари се отпускаха директно към роднините на тези хора може би някои от тях щяха да изберат да ги гледат; сега в общия случай те нямат избор, освен да ги заключват в институции, изоставайки ги на произвола на системата. Вместо това парите отиват за поправяне на сгради, които след това персонала държи заключени ‘за да не счупят нещо домуващите’. Или за лекарства като халоперидол, които единствено упояват и смачкват, но не лекуват, и имат зловещи странични ефекти.
Последното, което ми хрумва да попитам е какъв е мащаба на проблема. За колко човека говорим Яна, 10 000, 100 000?
Яна казва: в България хората в тези институции са 3 700 човека.
Това ми се струва толкова малко като число, че не мога да повярвам. Държавата ни не може да се справи с осигуряването на нормални условия на живот на 3 700 човека?
Яна, звучи толкова просто, казвам аз.
Просто е, казва Яна. Има пари, има примери как да се изгради подобна система. Трябва само воля и желание. И натиск. Тези хора нямат глас. Остава на нас, гражданите на това общество, да поискаме техните права да бъдат защитени.


