Ще ми се да бях чела дълбоките мъдрости на Станишев, за да мога да обясня адекватно защо имам блог, но не съм. Истината е, че такива долбокомъдрени четива рядко се озовават на нощното ми шкафче; предпочитам малко по-класическа философия…

Когато започнах този блог пишех книга. Книгата беше за това как да се обличаме и част от написаните глави са публикувани тук. Направих и семинар, който мина чудесно (благодарение и на Йоана) и аз се отегчих от проекта – така де, кой иска всичко да му върви по мед и масло? Така първоначалната идея се изтърколи някъде в ъгъла, като топка мръсни чорапи под легло.

После исках да говоря за вече написани книги. Чета много (винаги и все още) и исках да говоря/говорим за тях. Автори като Ишигуро, Атууд, Мураками, Грьондал и сие са глътка въздух всред морето ежедневна неудовлетвореност от живота. Дискусия обаче не се получи и тази идея някак си също загасна. Може би Рос е права за това, че всичко което пиша звучи прекалено категорично и човек няма много какво да добави след това. Така или иначе аз пак си чета, просто не пиша за това какво чета. Пиша за други неща.

За нещата, които ме впечатляват.

За нещата, които ме разочароват, но все пак, след време, се смея на тях и си казвам, че живота е хубаво нещо.

За неща, които ми се случват и за неща, които не.

За храна.

Защото се оказа, че да пиша ми доставя удоволствие.

А каква по-висша цел може да има един живот, от това да извличаш максимално удоволствие от него?

П.С. Поканвам Рос да кажа защо НЯМА блог. Или по-скоро защо вече не блогва..

Преди седмица-две писах за Яна Бюрер Тавание и нейното разследване из институциите на България, Сърбия и Румъния за хора с умствени увреждания и психични разстройства.

Разследването вече има видео и блог. През ноември ще бъде публикувано в книга за журналистически разследвания, издание на Балканската стипендия за журналистическо майсторство.

Междувременно, аз си говорих с Яна за детайли, които не са намерили място в официалния текст на разследването. Като напълно незапознат с проблема човек първото нещо, което си казвам след сблъсъка с подобен огромен проблем е: виждам изложението на проблема, но какво е решението?

Според Яна решението на проблема се нарича деинституционализиране. Иначе казано, развиването на мрежа от услуги в общността – дневни центрове и защитени жилища, които да предпазват хората от влизане в институции, или да им помагат, след като излязат.

Тоест тези огромни, занемарени сгради, които са толкова далеч от всичко, че никой доктор няма да избере да живее и работи там, се затварят и хората, държани като затворници и оставени да измират, се преместват в градовете, в близост до болници, с достъп до лекарства и квалифициран медицински персонал, но най-вече – близо до обществото. Някои отиват в защитени жилища, други се връщат по домовете си, като семействата получават подкрепа.

Аз веднага задавам въпроса, който изниква в главите на всички, когато мислят за медицинско обслужване: няма ли да е много скъпо?

Яна казва: Държавата отпуска около 25 милиона лева годишно за тези институции. Това е средно по 7 000 лв. на човек. 7 000 лв. са страшно много пари. Ако тези пари се отпускаха директно към роднините на тези хора може би някои от тях щяха да изберат да ги гледат; сега в общия случай те нямат избор, освен да ги заключват в институции, изоставайки ги на произвола на системата. Вместо това парите отиват за поправяне на сгради, които след това персонала държи заключени ‘за да не счупят нещо домуващите’. Или за лекарства като халоперидол, които единствено упояват и смачкват, но не лекуват, и имат зловещи странични ефекти.

Последното, което ми хрумва да попитам е какъв е мащаба на проблема. За колко човека говорим Яна, 10 000, 100 000?

Яна казва: в България хората в тези институции са 3 700 човека.

Това ми се струва толкова малко като число, че не мога да повярвам. Държавата ни не може да се справи с осигуряването на нормални условия на живот на 3 700 човека?

Яна, звучи толкова просто, казвам аз.

Просто е, казва Яна. Има пари, има примери как да се изгради подобна система. Трябва само воля и желание. И натиск. Тези хора нямат глас. Остава на нас, гражданите на това общество, да поискаме техните права да бъдат защитени.

В blogspot.com има една екстра, най-отгоре, в ляво, която винаги ме е интригувала с относителната си смисленост. Казва се ‘Следващ блог>>’ и като я натиснеш ти дава… някакъв блог. Който не е задължително да е на език, който разбираш; на тема, която те интересува, дори не е задължително да е подходящ за малолетни (ами ако не съм аз, а е малолетна зад екрана).

Днес реших да дам шанс на blogspot.com да ме забавлява (за няколко минути) и кликнах на бутона. От блога, който четях се прехвърлих на блог за celebrity news. Всички жени бяха по бански, а на една дори банските й бяха влезли в дупето и имаше снимка, за да онагледи това събитие.

Следващият блог беше пълен със снимки, всяка от които имаше надпис ‘Беки Смит’, но жените бяха различни. Може би изследване за това какви жени се казват Беки Смит’? А може би една и съща жена, преоблечена за Хелоуин от 2000г насам?

Следващият блог беше на турски и нямаше картинки, затова не знам, за какво беше.

После се появи един даващ scholarship information, но не се казваше за какво или към коя организация. Явно списващите го подценяват големината на глобалното село и вероятността случайни хора да попаднат там.

Следващият блог  беше на испански; изглеждаше старателно поддържан и може би интересен (имаше снимка на горящ стол в гора). Не ми се кликаше на гугъл транслатор, затова съдържанието остава неразбулено, но първото впечатление беше добро.

Фона на следващият блог беше черен, на прилепчета. Текста не се четеше, заради прилепчетата, но имаше черно-бели графики на черепи и кости и се споменаваше Индонезия.

Интересното е, че няма бутон на ляво, което ще рече, че никога не можеш да се върнеш пак към същия блог (да знам за съществуването на бутона назад в браузера, но няма такъв в блогспот?).

Като заключение мога да кажа, че хората, занимаващи се със списване на блогове са любопитни, старателни, леко налудничави, говорят на много езици и са ми средно интересни.

Което предполагам би си казал и човек, попаднал тук. С което затворихме кръга и този пост загуби и малкото смисъл, който имаше.

Яна Бюрер Тавание разказваше за този проект отдавна, но когато изчезна през лятото и се обаждаше от малки селца из Румъния, Сърбия или България всички разбрахме, че нещо сериозно се случва. Яна посещава 10 институции за психично болни, в рамките на три седмици,  в трите държави – разбиващо преживяване, защото ужасите, с които се сблъсква са отвъд всякаква представа за потресаващо.

Вера Гоцева дойде една вечер разтреперана – режисьорът на филма ‘The cove’ се беше съгласил да ѝ даде интервю. Аз я погледнах неразбиращо: ‘The cove’, режисьор? После гледах откъси от филма и прочетох интервюто, което тя написа и разбрах, че за някои неща си заслужава да трепериш – от възмущение, вълнение, омраза.

За някои неща си заслужава да се бориш, с цената на много безсънни нощи и кошмари. С цената на собствената си безопасност; с цената на собственото психическо оцеляване.

Това са две жени, които не казват: ’Дано някой се сети да направи нещо..’ Това са две жени, които вземат правото да си информиран и да изискваш нещата да се случват в свои ръце. Които правят.

Защото права не се дават – права се взимат и отстояват.

Често откривам, че проблемът при комуникацията не е това, което казваме, а как го казваме. Не съм открила топлата вода – знам, че това е проблем отдавна, занимаващ много по-сложни умове от моя; знам, че cross-cultural комуникация се изучава в университетите и е направила не един човек докторант.

Това, което искам е да разкажа, как сутринта се пулих над един коментар, под един стар пост и цъкайки с език си казвах, че само ако нотките на укор, че мисля това, което мисля или горчивият вкус в устата, който остава от опита за демонстрация на превъзходство не бяха там: какъв хубав диалог можеше да се получи…

Поста, под въпрос е ето този, а коментара гласи:

Здравейте уважаема, Случайно попадам на написаното от Вас и повярвайте ми, мисля, че доста се надценявате. За първи път попадам на толкова обълкан човек. Вие се възприемате като интелектуален вампир ли?Доста смело, дори безразсъдно заключение. Имате доста погрешна представа за интелектуалния вампиризъм. Аз лично общувам с интеректуален вампир от близо 10 години. Интелектуалният вампир е с идключително добро чувство за ориентация и избирателно пласиране в живота на интересни хора. По никакъв начин не мисля, че се дистанцира и пропуска да получи полезна информация от какъвто и да било род. не мога да Ви опиша ловките похвати, които използват, за да измъкнат полезната информация и да се възползват от нея. Въпреки, че разполагат с познания, натрупани и със собствени усилия, никога не се отказват да направят един нов паралел между собствените си знания и новополучените. Запозната съм с ловките методи за “измъкване” на информация и със изключително многопосочните ходове за влизане в тънките струни на човешкото съзнание, с единствената цел да се информират. Това обаче в никакъв случай не е свързано с изолация. Енергийните вампири имат един голям недостатък. Те не знаят какво искат да знаят.Ако разбирате какво имам предвид. Те минават покрай важна и интересна информация, но не я възприемат за такава, докато някой друг не им съобщи, че това е важна и интересна информация. Освен това, всичките си усилия насочват към информация свързана с начини за забогатяване. Всяка друга информация обработват бързо и губят бързо интерес към нея. Разбира се начините за забогатяване са многостранни: поведение, връзки, обучение, професионална изява, и те чудесно се ориентират в тези раздели от човешкото битие, за да се доберат до методите, с които си служат другите хора и да ги приложат на практика. Ужасяващото не е в това, че те имитират чуждо човешко поведение. Дори това е, по скоро, малкото зло, тъй като човешкото его е удовлетвовено от усещането, че някой се опитва да му подражава. Проблемът идва, когато постигнат успеха, благодарение на това, че са били успешни имитатори. Стават самонадеяни и излизат от рамките на копирането.Все пак имат своя индивидуалност. И ако скоро не си набавят нова информация за това как да продължат,стават още по яростни и зловещи и впиват още по силно нокти и зъби в донорите си. Въпросът е кой им го позволява. Не ми говорете за “надграждане” и тем подобни клиширани изрази. И не се надценявайте! За да станете “успешен” интелектуален вампир, трябва бая да се потрудите.

С уважение: Ива

Мила Ива,

Може и да сте права, за съжаление ако не намерим верния тон, никога няма да разберем. Засега категорично не успяваме.