Имах кърлеж. И то не къде да е, а малко под Д-то.  Летни работи… седиш къде ли не, обличаш се леко и хоп!, налага ти се да ходиш на доктор.

Аз не съм ходила на доктор в България от 2001 година, съвсем не без да искам. Няма как да си нося кърлежа с мен до Англия обаче и храбро се запътвам към Токуда. Чувала съм добри работи за тази болница, а и знам къде е, за разлика от Първа, Втора и т.н градски.

В колата седя на криво с намусено-гнуслива физиономия и говоря на Л:

- Мразя да ходя по доктори! Сега ще трябва да вляза и понеже не знам кой третира кърлежи да обясня всичко на рецепционистката. Ще има опашка, като следващият ще се е залепил за мен и ще гледа и слуша всичко, което казвам. Ще ми кажат къде да отида, а там доктора ще ме пита: ‘Абе къде ги намрате тези кърлежи, бе! Що не внмавате?’ Аз ще се почувствам като пълен идиот, все едно съм направла нещо нередно, като съм се оставила да лепна кърлеж, а не просто да съм си почивала в парка.

Л. ме поглежда и мило казва, че това беше отдавна. Сега ще са любезни и всичко ще прключи за минута.

Стигам до Токуда.

Първо – паргингът е платен, но места за паркиране няма. Правя 3 кръгчета и накрая успявам да шмугна колата в място достатъчно само за Форд Ка. Блокирам шофьора на съседната кола, който може да влезе само от пътническата страна. С повечко късмет може да се върна преди него.

Второ – рецепционистката е мила жена  и въпреки, че аз съм стояла на 1 метър от предишния пациент точно когато правя две крачки към нея цялата опашка ме следва, а чичкото с тениска на напречни раета върху големия си корем даже се обляга на бюрото, за да ме вижда, докато си споделям личните проблеми и си диктувам името.

Успявам да намеря посочения ми кабинет. Канят ме да вляза. Показвам кърлежа (който милостиво е отзад и досега не съм го видяла, а само напипала). Мед. сестра възкликва: ‘- Аууу, ама той мърда!’ и за да е сигурна, че разбирам колко гнусно мърда прави физиономия, свива пръстчета пред гърдите си, за да имитират пипала и почва да ги мърда илюстриращо. Докторката се навежда и добавя, докато го маже с олио: ‘– Гад мръсна! Къде ги намирате тези кърлежи, бе!’ Аз вече се чувствам, като идиот; с огромен бацил, от който дори медицинските лица ги е гнус. Психясала и унижена.

След 2 мин съм обезкърлежена и докторката държи да ми покаже какво е извадила. Аз лежа и стскам очи и и казвам, че не искам да знам. Тя обаче настоява и за да приключи цялата работа отварям очи и поглеждам. В марлята има животинче, колкото малко камъче, ръждиво-червено на цвят с малко черничко в едния край. Честно, беше много по симпатично от тях двете, заедно или поотделно.

Докторката нарежда на сестрата да ме намаже с нещо, докато ми бие инжекция против тетанус. На сестрата обаче и звънва мобилния и тя излиза да си говори. Аз се прокашлям и точно мисля да направя забележка, че все пак си плащам за това обслужване и то според мен не струва много, когато докторката се усеща, дизенфекцира ме и междувременно мърмори, че сестрата нищо не върши, а само се размотава и я нарича ‘дрисла’.

След  5 мин съм аут, в колата и давам газ в посока обратна на Токуда.

Иначе са зарити с техника, мазила, компютри и дезинфектанти. Леглата са нови и чисти; коридорите широки, престилките като на актьорите от ‘Спешно отделение’, но възпитанието… възпитанието им е улично.

И нищо не може да промени това.

Всяко нещо, което казваме или пишем е договор. Не ми вярвате? Четете:

Преди година-две си купих много хубав молeскин тефтер. Много отдавна мечтаех за такъв тефтер – хартията и изработката са прекрасни. Мислех си, че мислите ми са достойни за подобно качество. Молeскините са не само ужасно хубави, но и ужасно скъпи. На първата страница има място да си напишеш името, адреса и да предложиш награда, ако случайно загубиш тефтера, колко би платил да ти го върнат.

Когато попълвах редовете ми се стори шега. Изобщо не се замислих колко всъшност бих платила, за да ми го върнат и  написах първото, което ми хрумна – £30. Всъщност, изобщо не си помислих, че един ден бих могла да го загубя и да стигна до ситуация, в която някой иска да ми го върне.

Минаха месеци и прекрасният ми молeскин се изпълваше с прекрасни рисунки и мисли. Като се обърна назад е странно, че всичко, което пишех в него беше на български. Обикновенно комуникацията ми е доста смесена с английски, понякога дори сънищата и мислите ми са доста чуждестранни. Молескинът обаче беше списван стриктно на български.

Добре, че беше така, защото един ден отидох в Оксфорд и го забравих на една маса в една кръчма. Половинките Гинес на никого не прощават и когато станах да си ходя изобщо не се огледах какво остава след мен. Молескина, заедно с доста скъпа писалка загърната в него останаха на масата, на място, на което нямах намерение да се връщам.

Естествено, открих загубата дни по-късно. Отне ми сериозно връщане назад в спомените и ровене в паметта кога за последен път го бях вадила и писала в него. Накрая се сетих, но дори името на кръчмата не си спонях.

С мъка на сърцето си помислих, че оттук пътищата ни с моя тефтер се разделят и го прежалих. Докато седмица по-късно не получих мейл от Аманда Смит, американка, учеща в Оксфорд, която беше намерила моя молeскин на масата и искаше да ми го върне! Щяла да го прати много по-рано, но имала лош опит с пощите в Италия и ме питаше дали е ок да ми го прати по пощата в България.

Благодарих й пространствено и многословно, дадох и адрес в Англия, на който може да го прати и наистина след няколко дни получих малък пакет, в който се мъдреха любимият ми тефтер и писалка.

Ако ме познавате ще знаете, че не обичам да оставям добро невъзнаградено – толкова много добро бива наказано, че се опитвам да правя каквото мога да променя поне малка частица от резултата в полза на Дорото.

Писах на Аманда, че наградата, която съм посочила е валидна и бих искала да й я пратя…

И тук стигаме до камъчето в обувката. До послемислите и последствията, за които не се замисляме. Наградата, която бях обявила не беше голяма – £30 е наистина сума, която бях съгласна да платя, но със също такъв замах бих могла да напиша и £300 или  дори £3000, защото в момента, в който пишех това не си бях задала въпроса: Колко съм съгласна да платя, за да си получа тефтера обратно? Аманада беше много блазе по въпроса. Каза, че не иска нищо и аз и купих кокетна тоалетна чантичка за неголяма сума и от своя страна получих пространствените й и многословни благодарности (чантичката наистина беше хубава; нещо, което и аз бих се радвала да получа). Така се разделихме и никога повече не чух за нея.

В мен обаче остана поуката от историята, утайката на дъното, която правилно на английски се нарича ‘solids’. Онова, което ще намериш, ако изпариш незначителните факти и събития и което остава да ни боде по петичките или ръга в ребрата, а именно  – всичко, което пишем е договор. С някой, някъде. И в момента, в който го съставяме, е добре да се замислим дали, ако се стигне до изпълнение на наказателните клаузи, бихме могли да се придържаме към него.

—

Снимката е взета от официалния сайт на Молескин.

Ще бъда в чужбина през Юли, точно по време на изборите. Понеже много държа да гласувам този път и защото обичам да съм подготвена се разрових из нета, да разбера каква е процедурата.

Противно на слуховете, които прочетох на много места се оказа, че не е необходимо да се регистрирам предварително. За всеки случай издирих емайла на БГ консула в Лондон и пуснах емайл с данните си.

Получих бърз отговор.

Освен това ето линк към един пост, който дава подробна информация.

Моля, информирайте близки и познати, които имате в чужбина, че гласуването никак не е трудно и времеемко, а за сметка на това е много важно!

Хаос. Паника. Безредици. Работата ми тук приключи.

Кафе. Шоколад. Мъже. Някои неща са по-добри богати.

Депресията е просто яд, без ентусиазъм.

Приятелите идват и си отиват. Враговете се натрупват.

Дом е мястото, където си окачваш @-то.

Преди никога не си довършвах изреченията, но сега аз

Възнамерявам да живея вечно. Досега се справям.

Преди бях много нерешителен, но сега ме съм толкова сигурен…

Обичам жена си. За £20 и ти можеш да я обичаш.

Неграмотен? Пиши ни писмо за безплатен съвет.

Станал съм и съм облечен. Какво повече искате от мен?!

На върха е самотно, но храната е по-добра.

Съхранявайте природата – препарирайте катеричка.

Пуританството е непрестанен страх, че някой, някъде може би е щастлив.

Кои са тези деца? И защо ме наричат МАМА?

Ти просто ревнуваш, защото Гласовете говорят на мен.

Поради бюджетен дефицит светлината в края на тунела беше изключена.

Бих убил за Нобелова награда за мир.

Просто ми подай шоколада и никой няма да пострада.

Подкрепете образуватилната ни системъ.

Живеем си ние в телата си, опитваме се да ги поддържаме центровани, тунинговани, пазим ги от одрасквания, удари И когато се налаги дори им изчукваме тенекиите. Естествено това не можем да го правим съмсем без чужда помощ и аз тези дни реших да си дам сметка от колко точно помощ се нуждая дневно, за да изглеждам ‘естествено’ красива.

Както е казал гения: ‘Мъжете се събуждат почити във вида, в който са си легнали. Жените някакси се скапват през ноща’.

Значи ставам сутрин и се почват процерурите по връщане към КОТА НУЛА. Самите процедури няма да ги изброявам, всеки ги прави с различна степен на ентусиазъм. По-интересно е количеството козметика и инструменти, които се инвестират.

-          паста за зъби

-          сапун за тяло

-          самобръсначка

-          гъба от естествени влакна

-          течен сапун за лице

-          шампоан

-          балсам

-          пяна за коса

Дотук само за да успея да… подготвя платното, така да се каже. Сега се почват надстройките.

-          дезодорант против изпотяване

-          парфюм

-          крем за тяло

-          защитен лосион за лице

-          крем за лице

-          спирала

-          молив за очи

-          молив за устни

-          червило

И така, час и 10мин след ставането съм готова за появяване пред публика. Естествено тук не са включени специалните, неежедневни процедури като скаб за лице, кола маски, маски за коса и т.н., които слава Богу не се правят всеки ден.

Понякога се чудя как ли са изглеждали жените на моя възраст преди 400 години и много се изкушавам да направя един тест. Не е ли странно, че аз самата не знам каква ми е естествената миризма. Само уважението към хората, с които живея и доброто възпитание ме спират.

Хайде, че трябва да видя как вървят акциите на борсата на козметичните гиганти. Дори в тази криза изглежда, че има компании, в които си заслужава да се инвестира.