Имах кърлеж. И то не къде да е, а малко под Д-то. Летни работи… седиш къде ли не, обличаш се леко и хоп!, налага ти се да ходиш на доктор.
Аз не съм ходила на доктор в България от 2001 година, съвсем не без да искам. Няма как да си нося кърлежа с мен до Англия обаче и храбро се запътвам към Токуда. Чувала съм добри работи за тази болница, а и знам къде е, за разлика от Първа, Втора и т.н градски.
В колата седя на криво с намусено-гнуслива физиономия и говоря на Л:
- Мразя да ходя по доктори! Сега ще трябва да вляза и понеже не знам кой третира кърлежи да обясня всичко на рецепционистката. Ще има опашка, като следващият ще се е залепил за мен и ще гледа и слуша всичко, което казвам. Ще ми кажат къде да отида, а там доктора ще ме пита: ‘Абе къде ги намрате тези кърлежи, бе! Що не внмавате?’ Аз ще се почувствам като пълен идиот, все едно съм направла нещо нередно, като съм се оставила да лепна кърлеж, а не просто да съм си почивала в парка.
Л. ме поглежда и мило казва, че това беше отдавна. Сега ще са любезни и всичко ще прключи за минута.
Стигам до Токуда.
Първо – паргингът е платен, но места за паркиране няма. Правя 3 кръгчета и накрая успявам да шмугна колата в място достатъчно само за Форд Ка. Блокирам шофьора на съседната кола, който може да влезе само от пътническата страна. С повечко късмет може да се върна преди него.
Второ – рецепционистката е мила жена и въпреки, че аз съм стояла на 1 метър от предишния пациент точно когато правя две крачки към нея цялата опашка ме следва, а чичкото с тениска на напречни раета върху големия си корем даже се обляга на бюрото, за да ме вижда, докато си споделям личните проблеми и си диктувам името.
Успявам да намеря посочения ми кабинет. Канят ме да вляза. Показвам кърлежа (който милостиво е отзад и досега не съм го видяла, а само напипала). Мед. сестра възкликва: ‘- Аууу, ама той мърда!’ и за да е сигурна, че разбирам колко гнусно мърда прави физиономия, свива пръстчета пред гърдите си, за да имитират пипала и почва да ги мърда илюстриращо. Докторката се навежда и добавя, докато го маже с олио: ‘– Гад мръсна! Къде ги намирате тези кърлежи, бе!’ Аз вече се чувствам, като идиот; с огромен бацил, от който дори медицинските лица ги е гнус. Психясала и унижена.
След 2 мин съм обезкърлежена и докторката държи да ми покаже какво е извадила. Аз лежа и стскам очи и и казвам, че не искам да знам. Тя обаче настоява и за да приключи цялата работа отварям очи и поглеждам. В марлята има животинче, колкото малко камъче, ръждиво-червено на цвят с малко черничко в едния край. Честно, беше много по симпатично от тях двете, заедно или поотделно.
Докторката нарежда на сестрата да ме намаже с нещо, докато ми бие инжекция против тетанус. На сестрата обаче и звънва мобилния и тя излиза да си говори. Аз се прокашлям и точно мисля да направя забележка, че все пак си плащам за това обслужване и то според мен не струва много, когато докторката се усеща, дизенфекцира ме и междувременно мърмори, че сестрата нищо не върши, а само се размотава и я нарича ‘дрисла’.
След 5 мин съм аут, в колата и давам газ в посока обратна на Токуда.
Иначе са зарити с техника, мазила, компютри и дезинфектанти. Леглата са нови и чисти; коридорите широки, престилките като на актьорите от ‘Спешно отделение’, но възпитанието… възпитанието им е улично.
И нищо не може да промени това.
Всяко нещо, което казваме или пишем е договор. Не ми вярвате? Четете: