Прочетох Never let me go на Kazuo Ishiguro отдавна - година, две.. Обикновено ми е лесно да говоря за книги, за тази обаче не ми беше. Не ми е.

Стилът на Kazuo Ishiguro е кротък, ненатрапчив; прозата му е лишена от всякакви мнения.. мнителност. Той изкарва на повърхността цялата смиреност, на която е способна непокорната ми натура. Винаги ми се е искало думите, които казвам/пиша за него да са със същата стойност и изразителност като тези в книгите му. Или просто да мълча смирено в ъгъла, заради неспособността ми да се изразявам с неговото качество - има ли смисъл да изразходвам думи за собствените си мисли, когато мисълта, че на Него може някой ден да не му достигнат (заради мен?! поради мен..) ме ужасява!

До днес.

Margaret Atwood, чиято интелигентност, остроумие, прозрителност и подозрителност винаги съм обожавала ( и благородно завиждала..) от край време (нейната The Handmaid’s tale преобърна света ми по същият деликатен начин, по който книгите на Ишигуро винаги го правят) е написала брилянтна рецензия на Never let me go -

Brave New World.

Доверявам се на нея да предаде какво мисля/изпитвам към тази книга.

Your response: