‘I knew I should be grateful to Mrs Guinea, only I couldn’t feel a thing. If Mrs Guinea had given me a ticket to Europe, or a round-the-world cruise, it wouldn’t have made one scrap of difference to me, because whether I sat – on the deck of a ship or at a street café in Paris or Bangkok – I would be sitting under the same glass bell jar, stewing in my own sour air.’

The Bell Jar е съвременна проза; (почти) автобиографичен роман; (почти) съвършено произведение на изкуството. Избирайки което и да е определение мога да продължа да пиша с дни, за красотата на прозата (за поезията на прозата) на Силвия Плат. За невероятните и метафори и алегории, за бързината на мисълта й, за прекрасната й, по-детски, естественост на изказа.

И двете обаче ще пишем красиво единствено и само за депресията.

Силвия Плат се е борила с депресия през целия си кратък живот. Умира на 30 (безбройният опит за самоубийство, този път успешен), оставяйки след себе си две много малки деца и поеми, дневници и този роман (The Bell Jar), с който приковава вниманието ни почти половин век по-късно. Прави първият си опит за самоубийство на 19, със сънотворни хапчета и оцелява по-чудо. Романът The Bell Jar се базира на детайли точно от онова лято, бележещо началото на депресията за Силвия Плат.

В романа името й е Естер, в реалния свят книгата е публикувана под псевдонима Виктория Лукас, но нищо не променя фактите, че Силвия Плат описва себе си. Естер е загубила баща си, немски емигрант и професор по зоология много рано – както Силвия Плат; Естер прекарва месец в Ню Йорк, спечелвайки стипендия от списание – както Силвия Плат; Естер прави опит за самоубийство със сънотворни, написвайки дословно същата бележка до майка си, каквато оставя Силвия Плат до собствената си майка. И при Естер реакцията на околните към болестта й е неадекватна, както и лечението, което получава. Както предполагам е било и при Плат.

През 50-те години на миналия век електрошоковата терапия се е смятала за панацея на всички психични заболявания. Естер/Силвия Плат получава през курса на лечение 6 електрошока – някой предписани и администрирани правилно, други не, но всичките безполезни да й помогнат да се почувства по-добре. Прозата на Плат е като гладката кожа на девойка, но опъната над счупени кости, заплашващи да избият на повърхността всеки момент. Тя описва първият си психиатър с чувство за хумор и кроткост, но това не скрива факта, че той е шарлатанин и некадърник, който се интересува от парите на пациентите си – не как да им помогне. Портретите на жените в психиатрията са като скици, почти карикатурни образи на хора, който срещаме всеки ден – Плат не спира да се пита за всяка една от тях: ‘Защо е тук? Тя изглежда като че всичко й е наред.’

Постепенно истината за тях се разкрива – болките, загубите, неуспехите, срама, като че чрез тях Плат прави собствената си изповед, оголва мислите си до кръв и макар отхвърлена или посрещната с неразбиране от повечето хора около нея тя не може да спре да бъде себе си. Или ‘.. да избере да престане да бъде болна..’ – според майка й.

В книгата най-добрата приятелка на Естер от психиатричната клиника е намерена обесена една сутрин, като че още тогава Силвия Плат е знаела, че успешното самоубийство е въпрос на време за нея. Отложена само-екзекуция засега, но никога твърде далеч от мислите или действителността.