Може би я знаете, а може би не. Кръчмата ‘Сам дойдох’, в центъра на София и в периферията на суетата. В центъра на събитията, а като усещане на края на Вселената.

Мислех си днес за името им – ‘Сам дойдох’. Това е толкова повече от име! Това е договор, подписван между теб и съдържателя (той не е собственик – само временен пазител на идеята) всеки път, като прекрачиш прага на заведението.

Те нямат меню, имат продукти и дневни идеи. От тавана висят домашно направени суджуци, които ако лелята е на кеф пържи с каничка олио, специално за теб. Малкото е всъшност само голямо, а хляба е само заводски – другият още не е навлязъл в тяхното измерение/полезрение.

Котките на съседа са ти първи приятели и не ти пречат след поредното ‘малко’. Мушамата на круши върху масата на двора ти е доволно близка като идея, за да се почувстваш като у дома; и да подписваш договора на ‘Сам дойдох’ всеки път доброволно. Коремобола съперничи с този получен от кварталното китайско, но душата ти ликува, току-що завърнала се от времето, когато заспиваше с Педя човек, лакът брада и дънките Панака бяха върхът на софистикацията.

Дали имам носталгия по Соца, пита Мистър Борисов. По принцип не, ама днеска какво ми става..?!