Покрай поста за „Ангелски езици” намерих следната критика на Любка Липчева-Пранджева, от която бих искала да цитирам едно изречение:

„Изведени от контекста на употребата им, те ограждат крайното (засега) вариране на българския език като инструмент за литературно творчество; побират десетки авторски имена и съответстващите им редакции на езика; съполагат патоса на конструкцията, вярата в чудодейната сила на родния език, който ще твори себе си чрез литература, с патоса на вярата в неизтощимостта на брикольора, способен да сътвори от хаоса на подръчното езиковия инструмент на творческото чудо.”

Такааа. Всичко е ясно предполагам…, но аз бих искала да отворя една много интересна за мен тема – начините на критика при различните култури и/или колко е лесно да скриеш зад фасадата на многодумието нищоказването.

Чела съм критика, на великия Дейвид Лодж, която ми доставя такова удоволствие, че си я взимам с мен на плажа, като развлекателно четиво. Книгите „The Art of Fiction: Illustrated from Classic and Modern Texts”, както и „The Practice of Writing” ги препоръчвам горещо на всички, за които литературата е сериозно и пълноцено хоби, не целенасочено изпразване от съдържание на съзнанието.

„The Art of Fiction” е сборник от 52 есета, които най-напред се появяват като отделни публикации в Independent on Sunday. Всяко едно от есетата засяга различни аспекти на начина, по който литературата се сработва с читателя. Въздействия, похвати, техники, жанрове – нищо не убягва от ерудираното око на Дейвид Лодж. В същото време есетата са написани изключително интересно и достъпно; темите и текстовете, за които се отнасят е добре да са познати, но в никакъв случай няма да те отегчат ако чуваш заглавията и авторите за първи път.

Нищо от това, което разказах за този тип критика не се отнася за чудовишното извращение с езика, цитирано по-горе.

Знам, че в много академични среди – руската и немската школа например, има строги конвенции за приемлив начин на изразяване, когато става въпрос за научни текстове. Веднъж попаднах на една конференция по философия, на която разбирах едва 15% от казваното, но го приех за напълно нормално – философията, освен като литература, никога не ме е вълнувала особено. След това обаче се запознах по-лично с Кен Уилбър (не съвсем лично, за мое най-голямо съжъление) и за моя изненада се оказа, че философските текстове също можели да звучат човешки.

Има два въпроса, който бих искала да задам, след всичко казано по-горе:

1. Дали не се прикрива неразбиране на темата под маската на сложна мисъл? И най-сложните неща имат просто обяснение – трябва обаче, да ги виждаш изцяло, за да можеш да ги обясниш добре.

2. Какъв е смисълът на комуникацията, ако тя не комуникира информация между две страни, а внася объркване?

Обобщението на казаното до тук би било: рядко съм съгласна с методите на американците, но относно комуникирането на сложни неща нямат равни. Учебниците им са написани толкова достъпно, че те карат да се чувстваш като бог на мисълта и да искаш да четеш още и още, а не като смачкана, малка, объркана хлебарка.

Крайно време е да се научим да правим любов (към конкретната тема), а не война (да набиваме с чукове знания, с надеждата, че е за доброто на обучаващия се).

Your response: