На връщане от Гърция спираме да хапнем в Хепи. Времето е слънчево-облачно и се колебаем да седнем ли на маса отвън или вътре. Избираме вътре – подухва леко.

Попадаме на приятна, добре обучена девойка, която симулира радост, че ни обслужва много сполучливо. Хапваме салатки и бързаме да потеглим – писнало ни е от път и искаме в къщи. Качваме се в колата и отпрашваме. Стигаме София, спим, закусваме и правим всички нормални неща, които нормалните хора правят. На следващият ден по обяд ми потрябва портмонето, в което от години държа целия си живот: карти – кредитни, дебитни, сим, шофьорска книжка, снимки, временни и по-постояно задържащи се бележки.

Откривам, че всичко това внезпно е изчезнало. Няма го в нито една чанта, куфар, пластмасово или хартиено пликче, които сме ползвали и които щателно проверявам. Няма го в колата. Ми, няма го. Това е.

Сядам на дивана да се успокоя и да си събера мислите.

Връщам се мислено назад – спряхме на Шел и в Хепи. Л. си припомня, че той е видял портмонето ми на масата. Споглеждаме се – и на двамата ни е ясно – ако не съм го сложила някъде, от където то може да изпадне (типично го забождам в джоба на вратата, но то е толкова дебело, че едва се крепи..), та ако не е паднало някъде, най-вероятно съм го забравила в Хепи; в Сандански; на масата.

Издирвам телефоните на Шел Кулата (за всеки случай проверявам; да живее Интернет!) и на управителя на Хепи, за който трябва да се обадя в централата им във Варна. В Шел казват, че никой не си е забравял протмоне. В Хепи ме посреща услужлив мъжки глас, който потвърждава – да, има забравено портмоне, което удивително прилича на моето; да, ще го отвори да провери дали вътре е целия живот на една жена – да, вътре е. Аз съм на 160км по на север и няма никаква, ама никаква друга причина да ходя до Сандански. След като през сълзи благодаря на Сашо (собственика на гласа), че са прибрали и запазили пормонето и затварям телефона се изправям пред перспективата на едни 320 безмислени километрa, които трябва да пропътувам за наказание на разсеяността ми.

На следващата сутрин ставам в ранни зори. Карам кротко до Сандански, където се срещам с Меги, сервитьорката, която е прибрала портмонето, Спас, замесника на Сашо и дълго има благодаря за безкрайно милия жест. После кротко се връщам в София.

Благодаря искрено на Сашо Хаджиев, Спас Пъхлев и Меги! Без тях животът ми никога нямаше да бъде същият. Освен портмонето ми върнаха и вярата в крайпътните заведения и човешките същества.

—

* Виц:

Един шуменец (от Шумен) отива във Варна и чул за славата на Хепи решава да яде там. Търси го, но непознавайки Варна се загубва. Спира някакъв човек иго пита:

- -Хьепито, дье й?

Мъжът, бидейки чужденец чува: Happy today? И отговаря:

– Yes!!!