Преди седмица-две писах за Яна Бюрер Тавание и нейното разследване из институциите на България, Сърбия и Румъния за хора с умствени увреждания и психични разстройства.

Разследването вече има видео и блог. През ноември ще бъде публикувано в книга за журналистически разследвания, издание на Балканската стипендия за журналистическо майсторство.

Междувременно, аз си говорих с Яна за детайли, които не са намерили място в официалния текст на разследването. Като напълно незапознат с проблема човек първото нещо, което си казвам след сблъсъка с подобен огромен проблем е: виждам изложението на проблема, но какво е решението?

Според Яна решението на проблема се нарича деинституционализиране. Иначе казано, развиването на мрежа от услуги в общността – дневни центрове и защитени жилища, които да предпазват хората от влизане в институции, или да им помагат, след като излязат.

Тоест тези огромни, занемарени сгради, които са толкова далеч от всичко, че никой доктор няма да избере да живее и работи там, се затварят и хората, държани като затворници и оставени да измират, се преместват в градовете, в близост до болници, с достъп до лекарства и квалифициран медицински персонал, но най-вече – близо до обществото. Някои отиват в защитени жилища, други се връщат по домовете си, като семействата получават подкрепа.

Аз веднага задавам въпроса, който изниква в главите на всички, когато мислят за медицинско обслужване: няма ли да е много скъпо?

Яна казва: Държавата отпуска около 25 милиона лева годишно за тези институции. Това е средно по 7 000 лв. на човек. 7 000 лв. са страшно много пари. Ако тези пари се отпускаха директно към роднините на тези хора може би някои от тях щяха да изберат да ги гледат; сега в общия случай те нямат избор, освен да ги заключват в институции, изоставайки ги на произвола на системата. Вместо това парите отиват за поправяне на сгради, които след това персонала държи заключени ‘за да не счупят нещо домуващите’. Или за лекарства като халоперидол, които единствено упояват и смачкват, но не лекуват, и имат зловещи странични ефекти.

Последното, което ми хрумва да попитам е какъв е мащаба на проблема. За колко човека говорим Яна, 10 000, 100 000?

Яна казва: в България хората в тези институции са 3 700 човека.

Това ми се струва толкова малко като число, че не мога да повярвам. Държавата ни не може да се справи с осигуряването на нормални условия на живот на 3 700 човека?

Яна, звучи толкова просто, казвам аз.

Просто е, казва Яна. Има пари, има примери как да се изгради подобна система. Трябва само воля и желание. И натиск. Тези хора нямат глас. Остава на нас, гражданите на това общество, да поискаме техните права да бъдат защитени.

В blogspot.com има една екстра, най-отгоре, в ляво, която винаги ме е интригувала с относителната си смисленост. Казва се ‘Следващ блог>>’ и като я натиснеш ти дава… някакъв блог. Който не е задължително да е на език, който разбираш; на тема, която те интересува, дори не е задължително да е подходящ за малолетни (ами ако не съм аз, а е малолетна зад екрана).

Днес реших да дам шанс на blogspot.com да ме забавлява (за няколко минути) и кликнах на бутона. От блога, който четях се прехвърлих на блог за celebrity news. Всички жени бяха по бански, а на една дори банските й бяха влезли в дупето и имаше снимка, за да онагледи това събитие.

Следващият блог беше пълен със снимки, всяка от които имаше надпис ‘Беки Смит’, но жените бяха различни. Може би изследване за това какви жени се казват Беки Смит’? А може би една и съща жена, преоблечена за Хелоуин от 2000г насам?

Следващият блог беше на турски и нямаше картинки, затова не знам, за какво беше.

После се появи един даващ scholarship information, но не се казваше за какво или към коя организация. Явно списващите го подценяват големината на глобалното село и вероятността случайни хора да попаднат там.

Следващият блог  беше на испански; изглеждаше старателно поддържан и може би интересен (имаше снимка на горящ стол в гора). Не ми се кликаше на гугъл транслатор, затова съдържанието остава неразбулено, но първото впечатление беше добро.

Фона на следващият блог беше черен, на прилепчета. Текста не се четеше, заради прилепчетата, но имаше черно-бели графики на черепи и кости и се споменаваше Индонезия.

Интересното е, че няма бутон на ляво, което ще рече, че никога не можеш да се върнеш пак към същия блог (да знам за съществуването на бутона назад в браузера, но няма такъв в блогспот?).

Като заключение мога да кажа, че хората, занимаващи се със списване на блогове са любопитни, старателни, леко налудничави, говорят на много езици и са ми средно интересни.

Което предполагам би си казал и човек, попаднал тук. С което затворихме кръга и този пост загуби и малкото смисъл, който имаше.

Яна Бюрер Тавание разказваше за този проект отдавна, но когато изчезна през лятото и се обаждаше от малки селца из Румъния, Сърбия или България всички разбрахме, че нещо сериозно се случва. Яна посещава 10 институции за психично болни, в рамките на три седмици,  в трите държави – разбиващо преживяване, защото ужасите, с които се сблъсква са отвъд всякаква представа за потресаващо.

Вера Гоцева дойде една вечер разтреперана – режисьорът на филма ‘The cove’ се беше съгласил да ѝ даде интервю. Аз я погледнах неразбиращо: ‘The cove’, режисьор? После гледах откъси от филма и прочетох интервюто, което тя написа и разбрах, че за някои неща си заслужава да трепериш – от възмущение, вълнение, омраза.

За някои неща си заслужава да се бориш, с цената на много безсънни нощи и кошмари. С цената на собствената си безопасност; с цената на собственото психическо оцеляване.

Това са две жени, които не казват: ’Дано някой се сети да направи нещо..’ Това са две жени, които вземат правото да си информиран и да изискваш нещата да се случват в свои ръце. Които правят.

Защото права не се дават – права се взимат и отстояват.