Гърция, 2008г.

На път за София, от Халкидики, минаваме през Солун. Всичко в Гърция е свещенно – фурни се наричат „Агиос Георгиос”, магазинчета за цветя - „Агиа Марива” (Света Марина), камиони, профучаващи край нас, са приписани изцяло на светии от врсякакви произходи и величини.

Хапнали съвсем наскоро на крайбрежната улица в Афитос, никъде не се изкушаваме да спирем освен в Икея.

Икея се нарича просто Икея. Голяма, синьо-жълта и препълнена с пазаруващи. Всичко, зависещо от шведите е добре организирано и измислено – вътре е пълно с хитри играчки за децата, инсталирани, за да ги занимават, докато родителите им пазаруват, ли пазаруват; всички мебели, на които сядаш (в кафето, например), подпираш се (на пейките пред входа), посядаш да похапнеш (в ресторанта) имат цени и се продават. Веднага ни зарибиха с лампи, таблички (за да си държиш компютъра на корема, докато седиш на дивана) и какви ли още не ненужни вещи, просто защото можеш да ги огледаш, пробваш и най-важното: да ги видиш в естествената им среда.

Всичко, зависещо от гърците е объркано. За да влезеш в паркинга и съответно после в магазина, имаш два избора: а) заден вход с малки, тесни, задно-дворови улички, по които две коли не могат да се разминат; б) вход откъм булевард, който е толкова тесен, че ако някой излиза ти не можеш да влезеш. Всички надписи са на гръцки и само на гръцки. За да получиш фактура на плащане трябва да се наредиш на специално гише, което никъде не е обозначено и се налага да чакаш на две опашки.

Така или иначе напазарувахме точно толкова, колкото можем да носим. В къщи разопаковахме и сглобявахме – като дечица нов комплект „Лего”.

После се присетих за няколко (1, 2, 3, 4 (последната ми е особено любима!)) реклами на Икея, по които се захласвах преди време и ми се прииска да ги гледам пак. Доброволно. И това ако не е чудо…

За мен икея е Агia Ikea, без значение, че гърците още не са я канонизирали.

Отдавна се забавляваме с Л. Да превеждаме буквално бг изрази на английски и обратното. Ето резултата:

All right – всички вдясно

Take it easy - вземи го лесно

Just cause - просто защото

File – филе (пуешко, май)

Keep off the grass! – Пази се от трева!

Няма 5-6 - no five-six

То се е видяло – it has been seen

Oйде коня в реката – Went hors into the river

След дъжд – качулка.. – After rain – hood..

Като едно нищо – like the one nothing

Какво висиш там? – What are you hanging there?

ПП Do not try this with real English people. Не го разбират…

Покрай поста за „Ангелски езици” намерих следната критика на Любка Липчева-Пранджева, от която бих искала да цитирам едно изречение:

„Изведени от контекста на употребата им, те ограждат крайното (засега) вариране на българския език като инструмент за литературно творчество; побират десетки авторски имена и съответстващите им редакции на езика; съполагат патоса на конструкцията, вярата в чудодейната сила на родния език, който ще твори себе си чрез литература, с патоса на вярата в неизтощимостта на брикольора, способен да сътвори от хаоса на подръчното езиковия инструмент на творческото чудо.”

Такааа. Всичко е ясно предполагам…, но аз бих искала да отворя една много интересна за мен тема – начините на критика при различните култури и/или колко е лесно да скриеш зад фасадата на многодумието нищоказването.

Чела съм критика, на великия Дейвид Лодж, която ми доставя такова удоволствие, че си я взимам с мен на плажа, като развлекателно четиво. Книгите „The Art of Fiction: Illustrated from Classic and Modern Texts”, както и „The Practice of Writing” ги препоръчвам горещо на всички, за които литературата е сериозно и пълноцено хоби, не целенасочено изпразване от съдържание на съзнанието.

„The Art of Fiction” е сборник от 52 есета, които най-напред се появяват като отделни публикации в Independent on Sunday. Всяко едно от есетата засяга различни аспекти на начина, по който литературата се сработва с читателя. Въздействия, похвати, техники, жанрове – нищо не убягва от ерудираното око на Дейвид Лодж. В същото време есетата са написани изключително интересно и достъпно; темите и текстовете, за които се отнасят е добре да са познати, но в никакъв случай няма да те отегчат ако чуваш заглавията и авторите за първи път.

Нищо от това, което разказах за този тип критика не се отнася за чудовишното извращение с езика, цитирано по-горе.

Знам, че в много академични среди – руската и немската школа например, има строги конвенции за приемлив начин на изразяване, когато става въпрос за научни текстове. Веднъж попаднах на една конференция по философия, на която разбирах едва 15% от казваното, но го приех за напълно нормално – философията, освен като литература, никога не ме е вълнувала особено. След това обаче се запознах по-лично с Кен Уилбър (не съвсем лично, за мое най-голямо съжъление) и за моя изненада се оказа, че философските текстове също можели да звучат човешки.

Има два въпроса, който бих искала да задам, след всичко казано по-горе:

1. Дали не се прикрива неразбиране на темата под маската на сложна мисъл? И най-сложните неща имат просто обяснение – трябва обаче, да ги виждаш изцяло, за да можеш да ги обясниш добре.

2. Какъв е смисълът на комуникацията, ако тя не комуникира информация между две страни, а внася объркване?

Обобщението на казаното до тук би било: рядко съм съгласна с методите на американците, но относно комуникирането на сложни неща нямат равни. Учебниците им са написани толкова достъпно, че те карат да се чувстваш като бог на мисълта и да искаш да четеш още и още, а не като смачкана, малка, объркана хлебарка.

Крайно време е да се научим да правим любов (към конкретната тема), а не война (да набиваме с чукове знания, с надеждата, че е за доброто на обучаващия се).