„Ангелски езици” на Димитър Динев ме изненада. Не заради обема (600стр.); не заради съдържанието – антология на пред-комунизма, комунизма и отвъд, чрез съдбите на два пловдивски рода; не заради формата – леко минималистична, ако се съди по съдържанието и натъпкана със съдържание под минималистичните си глави. Изненада ме реакцията, която предизвиква една толкова непретендираща за слава книга и вълните по повърхността на пост комунистическото общество, когато се оглежда в огледалцето на мислите на хората, успели да го погледнат от страни. Под статията на Милен Радев в mediapool.bg с Димитър Динев са събрани страници и страници коментари – нещо много нетипично за интервю с писател за бг пазара.

Самата статия е с двуичен тон – нелюбезна на места и все пак уважителна. Явно темата вълнува; много имат мнение по въпроса. Защо не се говори/пише повече тогава?

За автора: Д. Динев е български емигрант в Австрия, заминал през 1990г. и минал през много трудни времена, докато се установи. Успява да се справи с задоволяване на основните си нужди и започва да пише. Има още две книги, освен „Ангелски езици”, която излиза първо на немски през 2003г., а през 2007 и на български.

За „Ангелски езици”: Книгата се разказва за двама българи от Пловдив – Светльо и Искрен. Започва преди тяхното раждане – със съдбите на бабите и дядовците, на родителите им, после детството, гимназии и университети и накрая завършва с разпиляването им по света след падането на комунизма.

Има хиляди случки с Искрен и Светльо, които помня от моето детство – летата по селата, храната и хляба, циганите, колите, мъжете по потници пред блоковете играещи на табла и жените по престилки. Има много носталгия – по времената с китари и песни, по топлината и сигурността от детството, по хората, които сме обичали и загубили безвъзвратно.

Динев обича героите си, прощава им, оправдава ги и се опитва да прави посъпките им по-красиви и смислени, отколкото те са.Прекрасно е, когато попаднеш в свят, който е в мир със себе си, въпреки болките и несправедливостите, какъвто е света на „Ангелски езици”.

Въпреки че книгата е много добре разказана, това не е моят поглед към емигрантите, не е моята съдба. Аз също съм живяла в чужбина повече от 7 години, но България винаги е била моята родина и не съм мислела, че ще остана, ще се адаптирам, ще почна да градя там. Така и не останах и не се адаптирах. Достигнах до извода, че ако човек тръгне да бяга, никога няма да спре. Вечно ще си бъде беглец, защото бягането е средство, не цел и не то е важното, а къде искаш да избягаш. За повечето емигранти само бягането е идея, какво ще правят когато стигнат е химера.

Човек носи всичко със себе си, дори и да е гол – ако тук си нещастен, мързелив и недоволен и в Рая ще си нещастен и недоволен, а повечето западни страни не са Рай. Съвсем не са Рай.

Д. Динев е успял с хумор и много детайли да се обърне към най-новата българска история и да я разкаже такава, каквато я вижда. Неговият поглед обаче, макар прекрасно предаден, остава едничък. Надявам се много други умове да започнат да се занимават с тази част от историята ни защото има какво да бъде казано и запомнено. Боли, омръзнало ни е, досадно ни е и гадно, но ако не минем през това, каквото и да направим отвъд то ще е с петна. На чисто можем да почнем само ако сами почистим преди това.

***

П.С. Заглавието на моя пост е малко без връзка, както и заглавието на книгата е без връзка с нейното съдържание.

П.П.С. Корицата, ах корицата! пак е безумно грозна, както на всички БГ книги. Защо след като аз познавам поне 10 бг графични дизайнера, които работят с огремен успех в чужбина и бълват прекрасни визии дори когато спят, нито един от тях не е нает на работа от издателствата?! Искам красиви книги! Красивите книги заслужават красиви корици. Само не ми казвайте, че клиентите искали такива корици! Аз съм клиент, които в книжарниците поздравяват по име и НЕ ХАРЕСВАМ КОРИЦИТЕ, КОИТО ПРАВИТЕ! Мисля да основа Национално Движение за Красотата на Книгите Отвън. Ще звъним посред нощ на собствениците на издателства и отговорни дизайнери, за да им казвам как и аз не спя, защото грозотата на поредната корица, която те са изфабрикували ме държи будна от ужас.

В събота Карандила имаха уникален концерт в СГХГ.

Карандила са цигански духов оркестър от Сливен със страница в Уикипедия и обиколили света - Швейцария, Япония, Германия, Италия , Австрия и така нататък.

Рядко съм слушала толкова талантливи изпълнители и толкова виртуозни импровизатори. Репертоарът им е смесица между цигански песни с джаз елементи; руски раг-тайм; „Селски танц” на проф. М. Левиев и „Камилата циклоп” – оригинално парче от кв. „Надежда” в Сливен.

Те са продуктивни до умопомрачение, много по-трудно се изморяват от слушателите си и свирят при всякакви условия – в СГХГ беше задушно и горещо като в подземна дискотека през лятото, но те поддържаха темпото 10 000 ноти в минута със завиден ентусиазъм.

Забележителното при тях е мисленето и мащабите – със собствени усилия основават училище за деца – Карандила Junior. Те бяха „подгряваща” група на този концерта и са достойни наследници! Сами организират концертите си и въпреки, че като продуценти не се стравят: аз съм фен, а за този гиг разбрах 30мин. преди началото му и залата беше полу-празна, е прекрасно да гледаш и слушаш хора, които толкова си обичат работата.

Оркестър Карандила са събрали в себе си всичко онова, което представлява малката ни държава на кръстопът: безумно съчетание от стилове и влияния, с последствията от които, се опитваме да живеем. Може би е време да престанем да вървим против течението, да се борим със себе си и да се захванем сериозно и отговорно да се забавляваме с това което имаме. Толкова е много и лико.

Клип от откриването на фестивала Джаз+ 2006.

Снимката по-горе е правена от Г. Димитров.

Винаги съм била подозрителна към авторки, чийто имена звучат като на жени способни да мелят само чик-лит или розови романи за поредиците на „Арлекин”. Колкото и да се старая да съм с отворено съзнание, за да съм модьерна, името на Филипа Грегори винаги ми е било с леееко булевардно звучене и досега съм я избягвала със старанието на гладно циганче – витрина на сладкарница.

Онзи ден обаче, валеше. Влязох да се скрия в любимите ми столични заведения – книжарниците и неволно посегнах към “The Other Boleyn Girl”. Кратката анотация за авторката показва, че освен изключително плодотворен автор – до тук девет книги, е Доктор по литература от 18-ти век, степен получена от Единбургския Университет. „Алелуя! - казвам си – Три вълшебни думички в едно изречение: литература, 18ти век и Единбург. Ще се чете!”

Книгата се оказа от много висок клас наркотици: 600 и малко страници за три дни, като се опитвах да имам и нормален живот извън четенето. Темата, позната от многобройни други интерпретации – любовната афера на Ан Болейн с Хенри VIII, коронясването й за кралица на Англия и обезглавяването й само 3 години по-късно, не прави книгата да звучи познато и изтъркано, напротив. Много от детайлите за живота и нравите в Англия по времето на Тюдорите ми бяха непознати – факта, че са пиели само бира и вино и никога вода, защото е била изключително мръсна и заразоносител, например; или че детската смъртност е била толкова висока, че са учели жените да не се привързват към децата си.

Позицията на жените в обществото, или по-скоро липсата на всякаква позиция и възможност за независимост е удивителна – жените не са можели да наследяват имоти, да притежават земя, напълно зависими морално и икономически от мъже – чичивци, любовници, братя и бащи. Ан и Мери, сестри и съпернички за сърцето на Хенри VIII са две велики жени за времето си, но и безпомощни пионки в ръцете на сплетничещите си роднини. Историята им на възход и падение е постлана със страст, ревност, амбиция и безскрупулност. Така добре са построени образите им, че към края на книгата преставаш да изпитваш симпатия или антипатия - заслужават и двете, както в живота нищо не е черно-бяло. Това, че краят на историята е известен не прави агонията от чакането на обезглавяването на Ан по-поносима или опиянението от главозамайващият й възход по-слабо.

Нямам търпение да гледам филма! http://imdb.com/title/tt0467200/

П.С. На края на книгата е публикувана библиография, обичайна за научен труд, не художествена литература.

Кингстън Блаунт е малко селце с една кръчма – The Green, и един ресторант - Cherry Tree. През него минава път В4009, който извън селото се нарича В4009, а след табелата става High Street. Ако караш с 40км в час, ще си преминал през селото за около 20 секунди.

Когато направих резервацията, хотела в който отседнахме се рекламираше като – „…в покрайнините на Оксфорд”. Покрайнините се оказаха на 15 мили надолу, по магистралата. Преди да видя селото и къщата мислех да поспоря с тях относно разтегливостта на понятията, после бях безумно щастлива – мястото е прекрасно.

Bed § Breakfast е хотелска концепция, при която отсядаш в истински домове на англичани, делиш дневна и трапезария с гостите, а домакинята сутрин ти приготвя закуска.

Разхождахме се с часове из градината и дори вечеряхме в ресторанта, до който се стига пеша, както гордо пише в наръчника за ползване на мястото. Наръчникът представлява 10-тина страници, връчвани в началото на престоя, старателно написани от домакинята. Там се разказва за семейството, къщата (строена от тях), мечтите им, постиженията – показвали са ги по Японската телевизия за красиви градини и са писали в за тях в местния вестник. Дават полезна информация за развлечения наоколо и как да ползваш гаражната врата след полунощ или интернета.

Това са снимки на хотела, но не съм ги правила аз. Не са преувеличени ни най-малко; чара е отсъпил място на комесиалността и най-хубавите моменти ги няма.

В дневната виси рокля, ръчно извезана от бабата на Джими преди 150години. По езерото има патки, който стопаните всяка година излюпват с инкубатор и после пускат на свобода. Имат 200 овце и още толкова крави, но всичко в къщата е застлано с дебел мокет и килими. Дори баните.

Ние отседнахме в двойната стая (общо стаите са 5). Това е стаята в розово на снимките, където в кошница бяха сложили бисквитки, чай и каквито други напитки би могъл да си пожелаеш, включително миниатюрна кристална гарафа с шери за преди лягане.

Закуската сутрин е в гостната, на огромна маса с изглед към езерото. Сладката са в кристални съдинки и лъжичките са съответно с дръжка на ягодки за ягодовото сладко и с къпина за горските плодове.

Кътче английски рай.

Трябват ми огледала. Много и големи. Попитах едни доставчици на лампи за техните осветени огледал, кой им прави огледалата и те ми казаха: „Една фирма в Борово”. Обясниха ми прилежно как да стигна и още на другия ден, въоръжена с бутилка минерална вода се запътвам с колата към Борово и заветната фирма.

Намирам ги без проблеми – сградата не е малка, НО (изненада едно) фирмата има обедна почивка от 13.00ч. до 14.00ч., като затваря цялата – от портиера (ако имата такъв), през счетоводителката, до шофьорите. ” Ама! Казвам си аз, сега е едва 13.20?!” Понеже те са затворени обаче, го казвам само на себе си.

Увесила нос се обръщам с гръб към вратата и се заглеждам в блоковете отсреща, които ще са ми компания в следващите 40мин. Борово не е Лас Вегас и развлечения няма, така че си купувам сандвич и сокче от съседното junk food магазинче и сядам в колата да изчакам 40мин. Докато каките и батковците се наобядват и напочиват. Може би огледалският бизнес е много тежък и за да няма съкътлъци трябва да си мноооого добре отпочинал.

В 14:00 съм отново пред вратата. Тя продължава да е затворена. 14.04мин., след като съм почукала най-малко 5 пъти се дърпа щората на прозореца, неприветливо лице ме изглежда от вътре, фръцва се и се скрива. И тук (изненада две) осъзнавам, че пед вратата сме вече 4 човека. Отдавна не съм виждала опашка пред подобна фирма.

Плахо натискам дръжката и се озовавам в помещение досущ като на община Красна Поляна ама преди ремонта – мазилката се лющи, бюро, сковано отдавна и от подръчни материали, а зад него, едва виждащи се две труженички, свели глави неуморно над бумагите (всъщност не знам над какво, има плот пред тях – меже и ноктите да си пилят) и дори не подлеждат към нас – клиентите. Аз, като първа на опашката поемам инициативата, запътвам се към по-близката глава и казвам:

- Добър ден, бих искала да си закупя огледала.

- Какви?

- Какви са опциите?

Показва ми се хитра мостра, на която четирите й краища са различни окантовки. Избирам, казвам размерите и тук лелката ме поглежда право в очите и потресена казва:

- Ама ние не работим така! Не може направо да поръчвате!

- Защо?

- Първо идваме, мерим, после вие идвате и поръчвате.

- Вижте, а не може ли да си купя огледалата, а после ако не стават аз да си ги чупя в главата?

- Чакайте да питам колежката.

Аз съм леко припотена от напрежението на неизвестността – домъкнах се до Борово, чаках 40мин и сега ако не мога да си купя проклетите огледала, ще съм с час и ½ назад и без огледала. Жената зад щанда се връща и радостно казва, че ще ми продадат огледалата. Разпитва ме подробно дали ще влизат в рамка, къде ще се лепят и т.н. „Супер! –казвам си – Ще стане работата.”

После пише един формуляр в два екземпляра – един бял и един зелен и ми казва да отида първо при колежката в ляво, после при колежката в дясно да запиша час за монтаж и да платя. Колежката с юнушеският мъх ме записва в един халваджийски тефтер за понеделник и се оказва, че в понеделник времето за монтаж е цял ден!

- Ама, казвам потресена, цял ден ли ще трябва да вися като паяк да чакам?

Тя ми взима номера на телефона и с киселост, на която холивудски продуцент, говорещ на начинаеща актриса би завидял, казва:

- Ние ще ви се обадим!

После е зеления формуляр при колежката в дясно. Бюрото е свряно в ниша за вграден гардероб. На плота се мъдри саморъчно направена табелка „КАСА”. Жената зад бюрото пише нещо. Аз поздравявам, но рязко ми се нарежда да изчакам. Всичко – от жената с огромните нарисувани нокти, със сив зиг заг и червени точки на бял фон, през кофичката кисело мляко, пробита от две страни за лесна и безопасна консумация, до снимките на две усмихнати дечица, сложена в машината за пари, така че броените пачки да ги удрят всеки път в личицата – е класика!

Важната работа е приключена и идва моя ред. Аз се сещам, че в залисията съм забравила да питам за цената..

- Колко трябва да платя?

- Цялата сума или капаро искате?

- Капаро.

- 150лв.

Оказва се, че за 5 огледала с размер почти метър на два, доставка и монтаж трябва да платя 300лв. Сега разбирам опашката пред вратата.

Плащам, излизам си и мислено си тананикам: „Бий ма, обичам тъ!”