Posted by: sylvia a. | април 23, 2007

20 – 22/09 С.

Tempo: Adagio 

Вечерни градски улици. Забързани силуети с дълбоко скрити в джобовете ръце, лековати походки на хлапета, винаги на ята и попиващи с очи всичко, което може да се има – нехаещи за средствата и пътя на придобиване. Люлеещи се походки на жени на тънки, като стеблата на цветя, токчета и различно шарените им поли. Криволичещи редици от забързани забавено автомобили, с безименни лица зад волана; всяка една от тях затворен свят от музика или мълчание; неотложна страст или безразличие. Задимена атмосфера на пресъхнали никотинови дробове или изкуствената клиничност на борчести ароматизатори.

Всичко това минава ден след ден пред осветените витрини на магазините с  монотонна неотлъчност и консистентност, подчинена на невъзможни за регулиране природни явления. Този свят, макар и ежедневие за погледа ми, не е моят. Аз съм вечен наблюдател, но неизкушен участник; циничен воаьор на страстите на другите и клинично зависим от тях, но отричащ всичко със убедеността на наркоман-ветеран. Седя зад прозореца, на сезонно променящата се витрина, на един от изреждащите се по протежението на улицата магазини и основното ми занимание е да държа ръцете си скръстени, главата наклонена в точно определен ъгъл – услужлив, но не унизително сервилен, да държа лицето си в композирано заучена усмивка, недокосваща очите и внимателно, но на всяка цена избягвам ангажиращи разговори с непознати или многобуквени отговори.

Далечната близост, която изпитвам към непознати по улиците е напълно независима от приятността им или бездушността им. Тя живее свой живот – въздушна, между мен и тях. Бидейки сам през голяма част от времето аз несъзнателно съм се привързал към събирателният образ на непознатия и симпатизирам безучастно към всичките му тъги и радости, разкриващи се пред мен, с професионалния интерес на колекционер. Малко от това, което виждам, или почти нищо не остава в моя свят – здраво стъпил на краката си, с леко разтворени стъпала – за допълнителна стабилност.  Въпросната вечер с нищо не подсказваше различността си. Беше топла – повече от обичайното за сезона, но такива са толкова често явление, както и необичайно студените за сезона и за тях се говори по-скоро с отегчеността на неизненадата, отколкото със страстта на забелязващо се ново. Аз бях потопен под повърхността на собствените си мисли повече от обикновено и с притъпени сензори за бдителност. Резултат по-скоро от сънливост, отколкото от сериозна мисловна дейност. Притворените ми клепачи потрепнаха едва доловимо, когато стъклената врата на магазина се завъртя с типичната й безшумност и аз регистрирах появата на човешки силует в рамката по-скоро с чуждоста на придошлата атмосфера от света навън в косите й и разсеяният й търсещ поглед, отколкото физическото й присъствие. Магазинът ми не може да се нарече голям, дори на фона на стафидената свитост на обичайните помещения в повечето градове. Ъгловат и странно оформен, единственото му предимство са високите тавани и огромни витрини. Още при проектирането (което сега ми се струва еднакво отдалечено от съвремието ми, колкото и Ренесанса, да речем) се бях погрижил да обособя ниша зад една от чупките, естествено образували се в резултат на опитите и грешките на редици наематели преди мен, да преодолеят реалните граници на съществуващото пространство с надежда да изстискат и последната светлина или сянка в помещението за комерсиални цели. В резултат се беше получило нещо средно между Новодошлата методично обходи с поглед предметите около себе си, но не спря интерес върху нищо конкретно. За мен това е знак винаги само за едно – търсеше мен. Застанал зад колоната аз бях едва доловимо присъствие: сянка върху бялата стена и  енергийно поле наоколо, но не и физическа  натрапчивост. Отне й секунди да ме открие – достатъчно време, за да я огледам и окачествя.Аз съм професионалист в това, което правя: продавам висококачествени, ръчно изработени и много скъпи обувки на дами, които могат да си ги позволят. Или не могат, но много искат да могат. Подходът в моята работа е от първостепенно значение. Дамите, които пазаруват от мен, макар безспорно до една изискани и индивидуално надарени с многобройни качества са, уви,  и сравнително лесно разграничими. Годините мълчание и наблюдателност са натрупали в мен солиден контингент от възможни сценарии и смея да твърдя, че изненадите са рядкост. Понякога след особено успешен ден се лаская с представа за себе си, като за един от онези ловки манипулатори, които биха могли да накарат хиляди хора да се подчиняват на волята им – да плачат и да се смеят само при едно единствено помръдване на пръст. Просто избраното от мен поприще е по-приложно и не толкова мащабно по-размер.Тазвечершната  посетителка не беше типична клиентка. Беше забележително същество – живо и с наситени, ярки цветове, граничещи с неприлична показност: огънят в ситно къдравите, облачни коси се конкурираше яростно с червенината на неголямата и прекрасно оформена уста. Белотата на кожата й прозираше под наситено кафявите й лунички. Тънка и крехка, тя оставяше впечатление на човек с неопределени контури – като, че краищата и бяха леко размити и с равно количество молекули от въздух и тяло в тях. Сякаш не й харесваше да свършва твърде внезапно. Неочаквана  деликатност за толкова ярко оцветен човек. Твърде млада, за да може да си позволи луксозно ежедневие, тя притежаваше напъпил индивидуализъм и стил, подсказващи бъдеща елегантност.  Носеше със себе си неголям плик, с логото на магазина ми – още един сигурен знак, че обектът и на интерес, не са артистично подредените обувки наоколо, а по скоро обратното – би желала да се отърве от нежелан чифт.Аз композирах лицето си в учтива услужливост, но в същото време се приготвих да обясня с ясна непреклонност нежеланието на ръководството на магазина (с една дума: моето) да толерира неоправданите волности на някои клиентки.

Тази обаче, след като грижливо затвори вратата след себе си и заглъхна  забързаните след нея натрапчиви, улични шумове се обърна и тръгна към мен, с нищо неподсказваща намеренията й, походка. Обичайно недоволни клиенти влизат в магазина с решителността на предварително подготвена реч и изминават разстоянието до мен забързано, надяващи се да внушат неотклонност, но на мен винаги ми се струва, че по-скоро се страхуват  да не загубят думите в главата си, отколкото да дадат тежест на бъдещото мини представление.

В походката на новодошлата нямаше и следа от решителност. По-скоро колебливост, дори леност. Предвид на това, че не очаквах ситуацията да бъде трудна си позволих да вмъкна в изражението на лицето си и малка доза интерес. Момичето доплува с равномерни, незабързани крачки до мен и с мек жест постави хартиеният плик върху кожената повърхност на бюрото ми.

Както вече отбелязах аз стоя прав зад бюрото си. Резултат от дългогодишен навик и смесица от уважение към клиентите и от необходимост – ако незабавна реакция е нужна при случаи на нерешителна забързаност. Застанали от двете страни на бюрото, прави и свели поглед надолу и двамата се вторачихме в плика. Двама леко притеснени от ситуацията непознати, но всъщност аз не желаех да започна разговора пръв, а девойката все още не беше готова да го направи.

След количество неизмерими мига тя кротко се пресегна и разтвори твърдата хартия. Нежно, почти ритуално извади чифт боти и ги сложи прави на повърхността на бюрото, пускайки ненужната й вече торба на земята до себе си. Ботите бяха един от най-добрите ни модели: червени, викториански ботушки с множество връзки, кръстосващи се отпред , нежно заоблени върхове, ръчно рязана кожена дантела на носовете и средно висок ток, леко разтворен в основата. Чифтът беше носен, но може би само веднъж, най-много два пъти, защото имаше лека издрасканост на покритието на каучуковата подметка, което се слага само за защита от износване в магазина и обичайно пада преди края на първата седмица.

Вдигнах изненадан поглед към лицето на младата дама, защото не можех сериозно да повярвам, че тя очаква от мен да приема обратно вече носени ботуши. Тя посрещна погледа ми със странно безразличие и продължи да се взира в ботите, подредени пред нея.

Аз търпеливо зачаках. От опит знам, че мълчанието обикновено разколебава решителността и поклаща основите на сигурността и прави приключването на подобни ситуации възможно най-бързо и безболезнено. Младата дама пред мен само продължи кротко да съзерцава ясните за нея въздушни картини пред себе си, напълно недоловими за мен, обаче. Доколкото можех да преценя нямаше никакво определено намерение да продължи по каквъво и да било начин. Или да продължи изобщо.За момент си помислих, с определено кисело усещане по-въпроса, че ще се наложи да изневеря на дългогодишните си навици и да заговоря пръв, когато тя най-после вдигна поизбистрил се поглед и заговори:

 Искам да Ви разкажа една история, която макар да няма общо с вас е продължение на това, което сте създали и създавате.

Аз съм чувал какви ли не истории от клиенти, опитващи се да ме убедят, че исканията им да призная правото им  да си променят мнението, след като вече са похарчили солидна сума за чифт обувки, е не само основателна, но дори тяхно законно право. Затова се задоволих да отбележа началото на разговора с нищо не значещо повдигане на веждите и търпеливо се приготвих да слушам.

– Тези боти, определено най-красивата вещ, която някога съм притежавала получих от една далечна леля, за седемнадесетият ми рожден ден. Беше преди повече от месец, но съм ги обувала само веднъж – прекалено са специални, за да ги нося често.

Само на 17. Изненадах се колко меко и зряло звучеше гласът й, колко овладени и приятни бяха жестовете й. Повечето от връстничките й, които понякога идваха с майките си се държаха като прохождащи патета, разтъпквайки обувките из магазина, основателно неуверени в потенциалната си грация. Тази обаче, не изпитваше никакво притеснение от солидното ми излъчване. По-скоро едва забелязваше присъствието ми. Не й бях по-необходим от необходимото допълнение към всеки разговор, а именно – събеседник.

– Уча в Колежа в старата сграда на кметството, отвъд площада с фонтана на русалките. – погледна ме очаквателно дали разбирам за какво говори. Аз избрах да не реагирам – убягваше ми смисъла на описаните подробности, а и определено не желаех да я насърчавам. Работното ми време беше към края си. След секунди пауза тя продължи:– Избрах да ги обуя – ботите, на годишното състезание по история. Може би го знаете, чували сте за него..? – Този път не погледна към мен за реакция. Беше риторичен въпрос. – Провежда се между трите колежа в града. Историята е моя страст, разбирате ли и аз това състезание го чаках с нетърпение отдавна. И миналата година бях на него, но не в отбора. Бях само резерва. Готвя се за него цяла година. Целта на разговорът все повече се отдалечаваше от мен.– Състезание обаче нямаше. Тоест то започна, но минути след началото домакинът на сградата, в която се провеждаше обяви извънредно положение и евакуира всички. Спукала се тръба в мазето и приземният етаж бил вече наводнен. Слизайки надолу  газехме във вода достатъчна да намокри обувките ни. Аз сериозно се притесних за моите – първо обуване и да ги съсипя. Вкупом се запътихме към съседна сграда, да се изсушим и стоплим. И останахме там с часове – събути и с осветени, от силните печки, лица. Насядали по твърдите пейки, говорихме за история и всичко. Най-вече за руините край града, струва ми се.  Едно от момчетата…от друг колеж– гласът й, придобил увереност с темпото на разказа, сега заглъхна. Не й трябваше много да продължи. – Той знаеше най-много. За разкопките, за историята на сградите, рухнали от времето и погребани, а сега връщани към живот отново. Ходил там, често. Понякога всяка вечер. Дори спял там. Разказваше приказно. Образно. Увлечеността му запали и мен..нас. Аз слушах и не ми се искаше денят да свършва. Накрая останахме само трима. Когато решихме да си вървим и ние, аз отидох до тоалетната. Върнах се, а тях вече  ги нямаше. Стана ми тъжно: да тръгнат ей така, без да кажат ‘чао’ дори…На пейката самотно стояха само моите червени боти…Започнах бавно да се обувам – още не се оправям добре с всичките връзки и катарамата. Докато пристягах глезена с каишката и после закопчавах катарамата – Тя старателно повдигна тънкият кожен ремък, прикачен към страната на обувката, за да ми го покаже. –  видях, че на кожата има надпис.

И наистина от вътрешната страна, с черен молив старателно бяха изписани следните букви и цифри:  20 – 22/09 С. Аз си отдъхнах.  Обяснението е просто: ръчно направените обувки се правят от ръчно оцветена кожа, която има отклонения в цвета при различните парчета. За да се запази еднаквостта при изработката на всички детайли на дадена обувка, парчетата се номерират и съхраняват до използването им. Рядко се случва надпис от обратната страна да попадне в детайл – каишка, апликация, пета или нос на обувката, но се случва. Ако това бе причината за недоволство, то тя е много неоснователна за връщане на чифт обувки!– Виждате ли, аз не търсех логично обяснение за тези няколко букви и цифри – аз исках те да са послание! Исках той да ме е забелязал, така, както аз виждах само него през целия ден!  Подобни откровения са ми безкрайно неприятни. Считам размяната на детайли от личния живот между непознати за неуместни! Вдигнах ръка, за да се покашлям с надеждата да я измъкна от унес и прекъсна, но тя така и не стигна до устните ми. Остана да виси забравена във въздуха, недостигнала местоназначение, но загубила и сигнала за обратен път. Следващата и фраза ме зашемети!

– За мен това беше покана за среща! 20-22 е часът. 09 е датата – от преди два дни, а С. е инициал. Просто. Ще ме чака между 20 и 22 часа на 9 Октомври! Той иска да ме види! Eединственият начин да ми го каже е било набързо надраскани цифри на каишката на обувката ми. Бързал е, сигурно е имал само секунди, за да  го измисли и напише. И после да догони приятелят си, който вече е вървял по коридора към изхода. Отчаяният ми ум би изфабрикувал невероятни твърдения, за да защити идеята, но не му се налагаше да търси още обяснения – аз исках да вярвам. Къде ще ме чака – беше въпросът, на който не можех да намеря отговор. Гледах надписа отново и отново. Търсех някаква улика, указание, бегло загатване: нищо. Минутите бавно течаха, а аз се напрягах трескаво и вълни отчаяние заплашваха да ме покрият напълно, когато изведнъж светът се завъртя. Завъртях се и аз с него и се засмях с цяло гърло. Руините! Разбира се, че руините! Бяхме говорили само за това практически цял следобед. Застиналият и забавен ритъм на вечерта престанаха да съществуват. Завъртяха се с шеметни обороти, сърцето ми пропусна няколко удара и заби с удвоена скорост. Главата ми се изпълни с планове за всичко, което трябваше да свърша и невъзможно малкото време, с което разполагах. Трябваше да се прибера, приготвя, намеря подходящо обяснение да отсъствам от вечеря и да стигна до руините в рамките само на час. Вече отдавна минаваше седем. Мудността на безцелността ми остана в стаята с топлината на печките – навън цареше остър студ, който напрегна мускулите ми и изостри решимостта ми. Улиците запрепускаха с шеметна скорост под мен и разстоянията и секундите добиха разтеглив смисъл. След по-малко от час аз вече яростно натисках педалите на велосипеда към мястото на ‘уречената’ ни среща. Не помня пътя до там – сивотата на залязващото небе се сля с кафеникавата прах на необработения път извън града. Сетивата ми бяха извън контрол. Преувеличени сенки и звуци заплашваха да ме изкарат извън тъмния път и само луната, показваща се из зад облаците на неравни интервали беше знак за контурите на пътя. Силуетът на руините изникна пред мен неочакван. Нямах представа близо или далече съм, само броях секундите, показванията на луната, поривите на вятъра – всичко, което би могло да ми бъде ориентир. Учестеното ми дишане запълни догоре дробовете ми с кислород и главата ми се замая, като при дълго изкачване. Пътят към руините е съвършено равен, но всяко натискане на педалите ми представляваше усилие равно на планинско изкачване – мускулите ми крещяха от пренапрежение, но аз не желаех да спирам, дори да намалявам скоростта – желанието ми да стигна замъгляваше усещането за усилие и болка.Когато стигнах до входа на порутените камени зидове бях набрала скорост, която едва не ме запрати в една от криволичещите стени, преграждали някога отделните помещения. Нетърпеливостта ми само се засили със стигането до дестинацията ми, сетивата ми се отвориха още по-широко за всички звукове, ухания и сенки, които вечерта имаше в палитрата си. Нищо не ми убягваше и в същото време не потъваше по-дълбоко от повърхността ми. Противоречивостта на чувствата ми ме оставяше без дъх и воля да се справя с тях. Копнеех да бъда там, насред мрака жадна за всичко, което можех да получа и да дам и изплашена  от невъзможността ми да контролирам дори собственото си дишане, за ситуацията в която бях попаднала доброволно дори не можех да мисля – толкова необмислеността на решението ми ме плашеше. Крачех уверено, бутайки колелото до себе си, но увереност не изпитвах – напротив. В еуфорията си да стигна, да измина разстоянието между мен и приключението, което ме очакваше не бях помислила за след това – за времето, оставащо до края на отиващият си ден и отвъд. Исках да бъда с него. Виждах пътя си до там. Но нямах представа, какво бих могла да очаквам след това. Времето за срещата ни течеше и аз си представях, че той е вече там, тръпнещ не по малко от мен, жаден не по малко от мен, знаещ много повече –  надявах се. Но той не беше там.Стомахът ми се сви от болка и разочарование. Болката беше физическа, разочарованието крачеше до мен със ситни стъпки на неуверен спътник. Аз се стремях да не поглеждам към него, но то растеше и закриваше хоризонта ми. В смълчаната далечина дочух хладни, приближаващи се стъпки и паниката ме сграбчи за гърлото с неподозирана сила.  Необмислеността на постъпката ми започна да набира скорост и да разпалва въглените на паниката, тлееща в ъглите на съзнанието ми. „В какво се забърквам?” повтарях си наум като мантра и като мантра фразата ядеше увереността и смелостта ми. Страхът ме беше приковал на място и крайниците ми бяха придобили свойствата на живак – тежки и течни. После в очертанията на входа се появи силует и аз по-скоро с инстинктите и сетивата си осъзнах, че това е той. Съзнанието ми все още изпитваше съмнения. Нагоните ми вече не. Той спря като ме видя. Беше много тъмно и виждах само силуета му – предполагам той не виждаше повече от мен самата, затова направих крачка извън сенките на стените към осветените от луната участъци. Неговото лице оставаше в сянка. Мълчанието продължи секунди – той не умее да мълчи. Има дар слово, което не зависи от него. Думите му са като магнит за околните, като елексир, но вярвам че понякога и той се изненадва колко му е лесно да се изразява. Роден лидер – така си мисля за него.

– Здравей. Пак. Какво правиш тук? Извини ме, ако съм те стреснал – аз не очаквах да видя някого. Винаги е пусто тик. Аз мисля, че днес ти казах – жива душа не се мярка наоколо след 8-9 часа. Това му е хубавото на….Аз не го слушах. Все още не виждах лицето му и това ми даваше смелост. Като да говоря на фантазия – пъти по-лесно е от колкото когато си лице в лице с човек. Възбудата препускаше по вълните на кръвта ми, тласкана с всеки удар на сърцето. Смелостта ми трябва да е била паника, но единственото нещо, което исках е да се докосна до него. За увереност. Закрила.

Пуснах колелото и то с дрънчене се стовари на земята. Това прекъсна думите му и в мълчанието му аз направих още крачка към него и застанала само на сантиметри от лицето му вече нямах контрол. Ръцете ми сами обвиха лицето му. Устните ми сами намериха неговите. Моите влажни от нетърпение, неговите сухи от изненада. Той отговори на целувката ми, но не с готовността, която очаквах. После направи крачка назад.

Аз не го последвах и за момент между нас зейна пропастта на цяла крачка. В мен вцепенението беше вечно – аз не можех да помръдна. В неговите очи виждах движението на мислите му като облаци по ветровито небе. Контурите на раменете му се отпуснаха като от тежестта на осъзната мисъл, която му тежи. След секунди нетърпение той протегна ръка, хвана моята и закрачи забързано. Аз полетях зад него като безволево хвърчило, реещо се радостно.  Моите решения бяха взети. Бях на върха на хълма и оттук насетне да остана там или да почна спускане надолу не зависеше от мен.Не виждах накъде вървим. Очите ми бяха широко отворени, но мракът беше непрогледен. След един малък завой, край ниска, порутена стена той забави крачка. Пусна ръката ми и аз спрях на място. Чувах шумове – цип, плат, тихо подрънкване на монети или ключове.  Той ме притегли и целувайки ме ме завъртя с гръб към себе си. Допря разперена длан в гърба ми и ме бутна леко към земята. Почувствах трева и якето му под коленете си. И камъни да бяха нямаше да се възпротивя.Треперех от възбуда. После всичко беше бързо. Неговите ръце, моите гърди. Неговите панталони моите панталони. Кожа, мека и топла, нежна, недокосвана. Аз извиках – тихо или силно не помня, но той сложи ръка на устата ми, после влезе в мен и след два тласъка всичко беше свършило.Бавно осъзнавах, че неговите рамене ме притискат към замята и плътно обвитите му около мен ръце. Главата ми извита назад и лицето му притиснато във врата ми. Коленете му между моите. Беше ми хубаво.Той се надигна бавно и заоправя дрехите си. Тогава осъзнах, че на него му е неловко и хладният въздух на вечерта ме опари.  Аз седнах, дръпнах тениската си надолу, закопчах ципа на панталона и катарамата на колана си и целият епизод беше зад нас. Той остана прав, а аз не знаех какво да кажа, за да го накарам да седне отново до мен. Да се отпусне. Да ми повярва. Да си повярва. Погледнах го и се усмихнах. Той отвърна и клекна до мен. Добро временно решение. След кратко мълчание каза:

– Какво правиш тук все пак? Така и не ми каза. Руините не са точно място за момичета.

И аз осъзнах. Не е имало бележка. Не е имало послание. Той не ме е канил. Аз не съм била желана и очаквана. Срамът ме завладя изцяло. Той сигурно е прочел паниката по лицето ми, защото се опита да ме задържи, но аз бях по-бърза. Скочих и хукнах към колелото. Чувах гласа му след себе си, но не и думите. Плаках през целия път. И през цялото време оттогава до сега.  Мълчанието се възцари между нас, но усещането ми за разговора изцяло се бе променило. Аз нямях желанието да бъда водещ в комуникацията ни. Не знаех накъде води разговорът ни или какво се очаква от мен, за да го продължа или спра.  После тя вдигна бавно ръка, като че се боеше да не ме изтръгне от унеса ми твърде рязко. Хвана ботите, който все още стояха подредени на бюрото и ги пъхна в торбата. Завъртя се бавно на пети и закрачи по същият неуверен начин към вратата, по който беше влязла. Стоях загледан след нея дълго след като беше затворила вратата след себе си с типичния си и кротък маниер.

Времето за затваряне отдавна беше минало. 

Advertisements

Responses

  1. Здрасти. А за мен този ти разказ беше покана за среща с нещата ти. После забравих, или се изгубих, нещо се случи, всъщност не помня.
    Помня, че тогава неочаквано ми хареса. И сега така. Късмет!

    Виржиния


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: