Posted by: sylvia a. | май 6, 2007

The rough guide to Bulgaria

rough-guide.jpg За някои може би е ексцентрично, бидейки българка живееща в България, да чета и още повече рецензирам книга като The rough guide to Bulgaria. The rough guide to
Bulgaria
обаче, е всичко друго, но не и скучно и безсмислено четиво.

Първото, което ме впечатли в текста е любовта към страната, която прозира в думите. Почитта към традициите, привичките и особеностите на българите, вниманието към духа на страната, хората и красотите й, правото на всеки народ да си решава или протака проблемите до безкрай и най-вече поголовната решителност на авторите на справочника да не съдят, а само да наблюдават и описват е невероятна. Справочникът е обективен до нечовечност.

Колкото повече напредвах в текста, толкова повече ми се струваше, че четенето на тази книга всъщност е терапия за осъзнаване и лекуване на национални комплекси. Фразата ‘само в България го има’ е продиктувана от възхищението на авторите от уникалността на страната ни. Което е точно обратното на плиткоумното заключение, което често чувам и никога не употребявам ‘това само в България го има’, обикновено казано от хора които никога не са живели никъде другаде и нямат никаква представа как е там, но имат теории, хипотези, догадки и идеи, които в повечето случаи са много далеч от реалността. Яловият им гняв никога не е насочен продуктивно – към решаване на проблема, а винаги е във вид на мрънкане и казан само за ушите на околните, а не към власт имащите.

На много места авторите с ентусиазъм откриват, че страната ни е като музей на открито за Балканска култура и това ги кара да се възхищават на всичко около себе си. Старите сгради – които рушим ежедневно, за да се отвори място за поредния стъклено-бетонен изрод, за тях са капани на духа на нацията. Каруците по улиците на градовете (срамът на всеки компресиран кмет) са атракция, приближаване към корените, живот които пипаш и миришеш, за разлика от ламаринената клиничност на колите – еднакви навсякъде.

‘И нии сме дали нещо на света..’ тук е номерирано. Точно 30 са нещата, които не бива да пропуснеш, когато става дума за България: Белоградчишките скали, Несебър, Созопол, стария Пловдив, царевичните и слънчогледовите поля по междуселските пътища и т.н. И бавно осъзнах, че нищо, абсолютно нищо от сътвореното през продължителността на моя човешки живот според тях не си заслужава да се види. Нито един проект не им се е сторил, интересен, мащабен, забележителен с каквото и да било за да го включат в списъка. С какво се занимаваме ние тогава? Защо сме толкова заети, забързани, важни, отрупани с възможности и технологии, когато нищо от нас не си заслужава да остане?

Търсенето на националната ни идентичност, струва ми се минава през погледите на чужденците, минаващите, непознаващите ни. Осъзнаването на безценните дадености на страната ни ми станаха важни едва след като прочетох, че някой друг ги мисли за ценни.  Снимките на лицата на селяните пасящи добитък – отрудени и подозрителни към непознатия с камерата, но одухотворени и живи; баби с тенджери мляко и пъстри плетени елеци ми станаха безкрайно интересни, когато ги поглеждах и разглеждах, а не профучавах с колата покрай тях.Прочитането на този справочник отвори врати в мен, зададе въпроси, показа ми истини. Аз винаги съм се гордяла, че съм българка: просто сега знам и защо. Имам снимки, за да го покажа и доводи за да го докажа, всичките в The rough guide to Bulgaria.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: