Posted by: sylvia a. | юни 12, 2007

Лáдина падинá

Гората шумеше тихо над главите на групата, пълзяща в индианска нишка по пътеките между стволовете на дърветата. Внимателните им крачки не тревожеха насекомите и птичките, наричащи гората свой дом и за благодарност дърветата закриляха крачещите от палещите лъчи на слънцето.

Като негласен пакт за търпимост бяха тихите гласове на хората и тихият шум на листата. Само понякога разговорът се разперваше извън очертания периметър за ограничение на гласовете – предния и задния в редицата. От време на време Жоро – водачът, също негласно избран се провикваше, за да е сигурен че няма изоставащи или когато считаше, че има нещо интересно да каже:

          Гоцка, я разходи бутилката ракия насам.

Гоцката, също Георги по име, но наричан Гоцка за да се различава от Георги 1, на който му казваха Жоро и Георги 2 на когото пък викаха Хорхе. В цялата група имаше само един, който не се казваше Георги и това беше Иван на когото викаха Ванчéто. Та Гоцката послушно извади плоска бутилка от джин Гордън, сега пълна с домашна ракия и я пусна да мине по редицата до Жоро. Не му стана приятно. Ракията беше единственият алкохол, който беше взел със себе си и не беше много, а той обичаше да си пийва. На глас обаче каза само: ‘Наздраве’.

Продължиха да вървят – Жоро, Валя, Хорхе, Елка, Гоцката и Ванчéто. Пътят беше равен и лесен, макар и тесен – досущ като разговорите им: кой какво носи за ядене, дали ще ги вали дъжд и къде ще спят, какво са правили като са били предишният път пак в същата падина и за дупката до хижата, в която се бяха напили и свирили на китара цяла нощ.

Елка, присвита в средата на редицата гледаше хипнотизирано ключодържателя с поклащаща се бутилчица Кока-Кола, закачена за ципа на раницата на предния и неохотно участваше в разговора. Наум се проклинаше, че се беше оставила да я придумат да тръгне. Не понасяше половината от хората в компанията, а сега беше заточена с тях из чукарите за два безкрайни дни.  Нави се заради Валя, приятелка от училище, която щеше да бъде единственото момиче и да й е скучно, както тя самата каза. ‘Като че ли аз имам какво да си кажа с нея без значение дали сме от един и същи или от противоположен пол.’

На глас обаче се чу да разказва за една история на връх Ком в Стара планина, когато такъв дъжд ги валя, че не можеха да видят къде е земята и къде небето. Валя рева през цялото време, но никой не забеляза, защото бяха мокри до кости така или иначе. Елка не ревеше за каквото и падне и презираше жените, които го правеха. Валя пък от своя страна се разплака и за забравен чифт червени дантелени бикини и намираше факта да се разстройваш за подобни неща за напълно естествен.

Наближаваше обяд и групата започна да мрънка, че е гладна. Намериха една полуизоставена беседка и седнаха в кръг около масата. Кръгът беше неравен и прекъснат на места, заради липсващите дъски от пейките. Образуваха се естествени групички – Валя и Жоро, които бяха гаджета се притиснаха на едноместна пейка, после Хорхе, Гоцката и Ванчéто.

Елка седна сама срещу всички. Загледа се в мъжете на групата. Жоро беше забранена територия по очевидни причини, пък и пословичната му арогантност понасяше на много малък брой хора. Другите бяха отворени ходове. Ванчéто беше безспорният красавец, но изглеждаше като твърде лесно завоевание. Хорхе беше интересен – тъмен с бледа кожа, брада катинарче и невероятно мек маниер на говорене. Гоцката беше смешен – с преждевременно коремче, шарещ поглед, неспокоен, незабележителен с нищо – посредствеността му обиждаше войнственият интелект на Елка.

‘Хорхе.’ – реши тя и се обърна към него с мазен поглед да му предложи от руската салата, която сама беше правила. Той я погледна изненадано, сякаш беше прочел мислите й и мълчаливо прие.

Елка не беше свикнала да я разгадават лесно. Хорхе наистина беше разгадал Елка далеч по-добре от очакванията й, но в друга посока: на Елка и беше скучно когато не говореше тя или не се говореше за нея. И искрено се изненада, когато тя прояви интерес към друго човешко същество. Обикновено Елка даваше само за да вземе в замяна и Хорхе се запита какво ли ще му бъде поискано в замяна на любезността й. 

– Да вземем да се щракнем тук – предложи Гоцката и се заоглежда за стратегически места за позиране. Наоколо имаше само огромни дървета и порутената беседка. Той стана примирено – явно снимката щеше да е от типа, който е интересен само на присъстващите и то ако са излезли добре. Клекна и всички обърнаха лица към него в опит да изглеждат естествени докато позират. Гоцката щракна няколко пъти и се запъти обратно към мястото си.

– Гоцка, ще ги ъплоуднеш ли като се приберем, а? Обещах на Лидката да и покажа снимки от тука, че и те искали да идват ама не били сигурни…– подхвана Жоро.

‘Ааааааах’, вътрешно изстена Елка. Това беше краят на тишината и спокойствието в планината. Лидия беше предишното гадже на Жоро и естествен смъртен враг на Валя, която незабавно придоби изражение на човек, на който са му ударили шамар. Долната и устна увисна и се удебели, носът и се изостри и дори успя да смъкне ъгълчетата на очите си надолу от което придоби вид на бито куче.

Преди да е чула каквото и да било Елка скочи и заприбира импровизираната маса – капаците на пластмасовите кутии щракаха енергично под пръстите й, а вестниците и пликчетата шумяха двойно повече от обикновено. Останалите нямаха избор освен да се включат и минути по-късно бяха пак на път. Жоро и Валя пак бяха най-отпред, но Елка този път беше на опашката.

Изминаха оставащото разстояние в такт със насеченото стакато на мърморенето на Валя. Елка не чуваше думите, но и тона беше напълно достатъчен, за да я държи опъната като струна и да не й позволява да забави темпото.

Хижата беше празна. Хижарят ги погледна отегчено над мръсната чаша без съмнение пълна с алкохол и се затътри да им покаже спалното. Миндерите бяха застлани с черги и одеала асорти, отдавна непрани и миришещи на прах и мухъл. Валя и Жоро се пъхнаха в нишата до вратата, която беше най-закрита от поглед. Останалите се настаниха напосоки – всички легла бяха еднакво непривлекателни. Елка тръшна раницата си на леглото, поогледа и заключи че ще спи с дрехите. После поради липса на други занимания се отправи към кухнята и столовата.

Мъжете бяха извадили вече алкохол и очакваха вдъхновение. Разговорът за момента пълзеше по пода. Елка си наля червено вино, настани се до Хорхе, за когото все още имаше неясни планове и се заслуша в безсмислиците.

          Копеле, камерата на телефона му е 1,3 мегапиксела!

          Че т’ва откога е много? И зума му никакъв го няма. Аз като гледах в последно време по-магазините и най-скапаната Нокия с камера беше по-добра от т’ва.

          Да ама т’ва е компютър. Файловете ти файлове – уърд-а ти уърд. На ПДА картата можеш цял филм да качиш. Ако е повече от гигабайт де..

          Найш к’во – някой ми ударил хондата оня ден – вметна Ванчéто.

          А стига бе. Ама много ли?          Цялата предница отдясно е помляна. Фар, броня – всичко. Грозотия..

          Грозното е абстрактно понятие – обади се Елка – Ако бяхме научени, че счупените неща са красиви щеше така да ни харесва и нарочно да се стремим към това.

Четири бели, празни лица се втренчиха в нея. Настана неловко мълчание докато мъжете чакаха тя да продължи, а после се колебаеха как да реагират. Накрая избраха да се направят, че нищо не са чули и разговорът продължи точно където го бяха прекъснали.

Елка си взе чашата и тръгна навън. Беше тъмно, хладно и какафония от птичи гласове чупеше тишината на хиляди малки парченца. Елка приседна на един дънер почти до входа – беше я страх да върви по-навътре в тъмното и зае поза на онеправдан интелектуалец. После, когато никой не я последва и виното й свърши се принуди да капитулира и пак влезе вътре. Никой не беше регистрирал отсъствието й.

Оттам насетне вечерта потъна в мъгла. Ядоха и пиха – Елка пи много. Спомняше си, че по едно време започна да замеря групата с топчета от средата на клисавия хляб и се търкаляше по пода от смях. Хорхе я измъкна от столовата и се опита да я сложи да спи. Тя се съпротивляваше, а после го помили да легне до нея в леглото. Той се мушна под завивките и започна да я гали нежно по косата, докато тя сипеше пиянски откровения:

          Аз те харесвам, знаеш ли? А аз рядко харесвам хора. Искам да кажа мъже де. И жени. Че то кой друг остана – и се разкиска. После заспа.

Като се събуди Хорхе не беше до нея и това я натъжи. Беше и лошо и стана да отиде до тоалетната. По пътя поседна на един от столовете, да си почине и заспа с глава на масата. Събуди се вкочанена от студ. Печката отдавна беше изгаснала и само въглените мъждукаха в тъмнината. Елка се вторачи в тях, за да се сети къде се намира. Очите й постепенно свикнаха с тъмнината. Те обходи с поглед помещението и подскочи, когато видя, че недалеч от нея седи мъж.

Беше седнал по каубойски на един стол – разкрачен, прегърнал облегалката и я гледаше втренчено. Беше красив. Истински красив. Дълга коса заобикаляше меко бледото му лице. Огромни черни очи, пълни със светлината на въглените. Беше облечен в бял пуловер и бели панталони и целия ефект беше драматичен.

Елка го зяпна смаяно. След минута той заговори тихичко:

          Добър вечер. Надявам се да не съм те изплашил.

Изчака Елка да отговори, но тя мълчеше и той продължи.

          Живея в съседната къща – нагоре по хълма. Геолог съм. Минавам през хижата често, когато всички спят, за хляб и провизии. Така сме се разбрали с хижаря. Днес като влязох те видях да спиш, не исках да те будя и седнах да почакам.

          Колко е часът?

          5.

          Сутринта? – ‘Глупав въпрос Елка’ – продължи мисълта си наум Елка. Мъжът обаче само кимна.

          Студено ли ти е?

          Да. И съм гладна.

Мъжът стана, взе якето си, метнато на съседен стол и наметна раменете на Елка с него. Заля я топла вълна на благодарност. Якето миришеше на дим и треви и това и хареса.

          Откога живееш тук?

          Години. Като студент живях в София, после на практиките в планината разбрах, че не съм направен за градски живот и веднага като завърших се преместих тук. В планината виждаш всичко много по-ясно – хората, книгите, всичко. Въпросите са по-малко. Отговорите почти осезаемо достижими.

Елка слушаше. Харесваше й начина по-който говореше, нещата които казваше.

          Как виждаш хората по-ясно? Не се ли объркваш повече? Не ръждясваш ли от липсата на общуване?

          Не. Ето например ти си светъл човек. Не само защото косата ти е руса, а защото имаш път за вървене пред себе си и това те отваря, прави те търсеща. Хората, които са стигнали края на пътя си потъмняват, хващат патина и накрая стават съвсем незабележими – като черни дупки. Отсъстваща материя.

          А с какво се занимаваш?

          С камъните наоколо. Изследвам пластовете на планината, помагам на други изследователи да намират находища на руда – мед, цинк, понякога дори благородни метали, но такива са малко. Като благородните хора.

Елка се усмихна в тъмнината, но не беше сигурна дали той е видял усмивката й. Тя самата едва различаваше чертите на лицето му на загасващият огън.

          Гладна съм.

          В къщи има супа.. ако искаш. След час ще те върна отново тук. Дори няма да разберат, че те е нямало.

Елка кимна. Той стана и я преведе през някакъв заден вход на хижата по криволичеща пътека нагоре по хълма.  Вървяха малко, после къщата се показа зад дърветата – голяма и  бяла. Той бутна вратата, която беше само притворена и Елка усети миризмата на дом,  топлина и уют. Вътре също беше тъмно, само в ъгъла на стаята светеше лампа, до плетен стол и няколко родопски одеала в безпорядък. Дебела книга с твърди корици лежеше отворена с лицето надолу. Елка приседна до масата и притихна. Искаше и се да разгледа, но не искаше да се натрапва в очевидната самота и спокойствие на къщата, затова само прие паницата топла супа с ръце и мълчаливо започна да се храни. Мъжът седна срещу нея по същият начин, по който седеше в хижата и я загледа. Елка не се притесни. Всичко наоколо излъчваше спокойствие, овладяност, мекота.

Когато свърши да се храни той я попита иска ли кафе. Тя отказа и той се изправи. Тя механично го последва, въпреки че никак не и се тръгваше.

Навън вече се съмваше. Елка тръгна първа по пътеката. Все още беше облечена с неговото яке. Когато стигнаха до хижата тя се обърна на вратата и свали якето. Той го пое, сбогува се и се обърна да си върви. Елка гледа след него докато белият му силует се загуби сред дърветата.

В хижата всички все още спяха. Тя се промъкна в кухнята и направи кафе за останалите. Намери дърва в един от ъглите и напълни печката. После извади книга от раницата си, седна и зачете.

Хижаря се надигна пръв. Наля си от кафето, което тя беше направила и се примъкна до печката. Попита я защо е станала толкова рано и тя му каза, че просто не й се е спяло повече. Той пиеше кафето и говореше. За липсата на пари и помощ от държавата, за лошите туристи, които чупели и крадели. Елка го слушаше с половин ухо и се питаше как да подхване темата за мъжът в къщата на хълма.

          Сам ли сте тук?

          Сам съм. То кой ще ти кисне в тоя пущинак. Аз съм тук защото не мога да изоставя хижата – като дом ми е.

          А къщата на хълма?

          Ходили сте до нея значи. Тя отдавна е разрушена, но все още е красива.

          Разрушена? Аз мислех, че в нея живее някой?

          Преди години живееше един геолог, но някакви мутри го карали да им търси злато и като не намерил го пречукали. Пишеше във вестниците.

На Елка и се зави свят. Когато другите се надигнаха тя ги помоли да отидат до хълма. Те се съгласиха неохотно – какво ще й гледат на някаква съборетина. 

Вратата беше открехната точно както Елка я беше видяла, но това беше горе-долу единствената част от къщата, която все още стоеше. Покривът бе срутен изцяло, бръшлян и други бурени се бяха заели да приобщят остатъците от срутените стени, комини и прозорци обратно към калта и камъните откъдето първоначално бяха произлезли.

Елка застана по средата на голямата стая и смаяно се огледа наоколо. После като в транс им разказа какво се беше случило на зазоряване и накрая кротко се свлече на пода.Свести се обратно в хижата. Явно някой я беше пренесъл надолу по пътеката.

Гледаха я като луда. Нищо чудно – тя се чувстваше луда.

Когато се увериха че е по-добре си събраха багажа и тръгнаха към града. Надолу беше по-лесно, а и всички бързаха. На Елка и беше все едно. Когато наближиха града се разделиха на групички – Валя и Жоро живееха на изток, останалите на запад. Елка и Хорхе живееха в центъра.

Когато останаха само двамата Елка го попита дали иска да се видят някой път – на по бира. Хорхе я погледна, полълча и я попита дали иска да пият кафе сега. Елка се съгласи и влязоха в първият дървен полумрак, които се изпречи на пътя им. Оставиха раниците на земята и седнаха на пейка под изкуствен бръшлян и въртящ се вентилатор-полилей. И двамата гледаха към улицата, като че се страхуваха да застанат лице в лице.

Поговориха баналности известно време после Хорхе събра смелост:

          Елка – започна колебливо – аз те харесвам. Знаеш че те харесвам. – Елка мълчеше – но не мога да съм с теб.

‘Това пък какво е сега?’ – помисли си Елка – ‘Толкова ли плаша мъжете вече, че те и без да ги питам бягат и се оправдават.’

          Знаеш аз имам сериозна работа, имам бъдеще, искам да постигна нещо и трябва да се концентрирам. Не мога да се разсейвам и раздвоявам.

          Просто исках да ти обясня. Не е заради това което се случи. Не е заради теб. Заради мене е.

Елка мълчеше. Хорге почака известно време, после остави пари на масата и стана да си върви.

Елка дори не погледна след него. Сълзите й се стичаха мълчаливо по бузите. Топли и неусетни.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: