Posted by: sylvia a. | септември 27, 2007

Ден във Венеция

Венеция е театрална сцена.

Къщите са декор на обикновеното и го превръщат в необикновено. Стояли са, стоят и ще стоят горди и бароково накичени със статуи докато светът не ги удави (или огромните фериботи, които акостират в пристанището не повишат нивото на водата фатално, със същите последици като глобалното затопляне).

Хората на Венеция – сервитьори, хотелиери, продавачи и гондолиери всичките са статисти. Чупят стойки по ъглите, облечени в театралните си костюми, крещят си репликите: ‘- Гондола! Гондола!” или святкат зъби в учтиви усмивки към баналностите на туристите. Чуват ги за хиляден път, но винаги намират сили да накарат всеки тексаски селянин, пристигнал във Венеция и възклицаващ ‘- Гош!’  да се чувства специален.

Венецианците не са италианци. Венецианците са търговци с достойнство, потомци на империя, притежавала всички острови в залива. Във Венеция Светата инквизиция никога не е успяла да получи власт, благодарение на любовта на венецианците към свободата и разврата. Не задължително в този ред.

Влизайки по моста, свързващ града със сушата с изненада откривам, че хората адаптират града си с учудващ успех към променящите се нужди на индустрията, която ги храни – туризма. Огромен 10 етажен паркинг е построен на входа и всичко коли се скриват от декора на постановката там – далече от очите, но на 15мин пеша или с транспорт от всяка точка.  

После пресичаш Piazza di Roma, един канал и дори паркинга изчезва от поглед. Попадаш във венецианско измерение. Претъпкани малки улички, кафенета, ресторанти, галерии и хотели; много хотели. Чевръсти мъже (почти само мъже са обслужващ персонал. стилно) задоволяват капризите на добре гледани американки със сдържаността и професионализма на жиголо в почивка – флиртуват, танцуват на пети, жестикулират и се смеят, но на всеки има неписана табелка ‘гледаш, но не пипаш’. И американките плащат щастливо – 40$ за бира и чиния спагети, 30$ за бутилка бира на Piazza San Marko, 260$ за стая в хотел и т.н. И са щастливи, щастливи. И аз бях там, и аз щастлива. И пак бих искала от тази същата магия, на всяка цена.

Във Венеция е невъзможно да се загубиш. Уличките са безброй и всичките еднакво тесни и еднакво излизащи на площади всеки 50 метра. Ресторантите са с объркващо карирани покривки, църквите удивително, замайващо декорирани отвън и отвътре и изобщо не стават за ориентир. Имената навсякъде са задължително от 4 думи: Campo di San Augustini или Rio Terra di Mandola. Въпреки това пътят ни, макар и всеки път различен и криволичещ и понякога стигащ до канал без мост или задънена уличка неизменно минаваше покрай хотела ни – независимо дали се целехме в него или отивахме другаде. Всичко, и като казвам всичко не преувеличавам ни най-малко, затваря най-късно в 11. Дори и кафе не можеш да пиеш след това. Става невероятно, неописуемо, исторически тихо. Скитахме по уличките, тихи и мрачни, каквито са били от столетия и слушахме тишината.

После попаднахме на хотела.  

На другата сутрин, след най-хубавото espresso на света Венеция остана зад нас, а на табелата магистралата обнадеждаващо пишеше Ljubljana. Последвахме я.

Venezia sinking in the sun

Advertisements

Responses

  1. Ти ме уби просто.

    Първо с това, че успя да ме закараш там, пак, набързо, без таралянкането 1000 км, и без да ме питаш ходи ли ми се, не ми ли се. И … много ти благодаря за това. 🙂

    Второ: „Горди потомци на империя…“?! Като група, народност или каквото са там, венецианците са най-киселите гъзета, които съм виждала евър. Все съм ходила и по други места, където местните недолюбват туристите – ярък пример е Париж, например – но такава сърдечна омраза към „turista“ просто другаде няма и не може да се отгледа. Някой твърдеше, че и флорентинците са така, но според мен, венецианцианците късат челната група с осем обиколки. Веднъж търсейки някакъв местен площад, и понеже съм хитра, реших да питам една местна – разпознават се лесно по това, че рахождат кученца и се поздравяват с други по-неотличими местни – за посоката. Още се събуждам с писъци от отровния поглед, който ми хвърли ;-), честно. А думите й … Изплю, излая и изсъска отговора едновременно. Врътна се и, без да провери дали съм разбрала, изприпка и влачейки кучето се скри в тълпата. Обаче „дирекционето“ беше вярно.

    И трето – много готин акварел. Жалко, че широката публика не може да му се наслади в пълнота. Тия пущини никак не щат да се електронизират като хората, знам.

    🙂

  2. Не е истина колко са кисели! Но ги разбират ония работи с виното, кафето, статуйките в ъгъла и кичозния бръшлян по сградите. И изобщо не разбирам как навиват врабчетата и гълъбите да им играят в пиесата. Сутринта докато си пиехме еспресото във вътрешното дворче на хотела по съседната маса накацаха врабчета да кълвът трохи! и не им пука от хората, не можеш да ги изгониш..
    И столовете едни такива метални, орнаментирани, като във холивудска любовна драма с мег раян.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: