Posted by: sylvia a. | март 7, 2008

Стивън Кинг И Максим Стависки

Какво е общото между писател на бест селъри и шампион по фигурно пързаляне? Автомобилните катастрофи.

За катастофата на Максим Стависки знаят всички – един загинал, момиче в кома, а сега възстановяваща се бавно и скъпо. Повече за присъдата тук.

Катастрофата на Стивън Кинг беше новина за мен, макар и да се е случила през 1999г. В нея Стивън Кинг е жертвата, а виновния шофьор обикновен жител на щата Мейн.

Ето какво пише самият Кинг в „On Writing” за обстоятелствата около катасрофата и присъдата на човека, който го е ударил (превод С. Атипова):

„Когато сме в къщата в западен Мейн – къща, която много прилича на онази, в която Майк Нуунан се връща в книгата’ Торба Кости’ – ходя четири мили пеша всеки ден, освен ако не вали ужасно. Три мили от тази разходка са по черни пътища, виещи се през горите наоколо; една миля е покрай Шосе 5, двулентов път между Бетел и Фрибърг.

Третата седмица на Юни 1999 беше невероятно щастлива за мен и жена ми; децата ни, пораснали и разпиляни из страната , си бяха в къщи. Това беше първият път от близо шест месеца, в който всички бяхме под един покрив. И като допълнение първото ни внуче беше също с нас, тримесечно бебе, щастливо гукащо към балона с хелий вързан за крачето му.

На 19ти Юни закарах най-малкия ни син до летище Портланд , за да хване полет обратно до Ню Йорк Сити. Върнах се в къщи, поспах малко и после се отправих към обичайната си разходка. Същата вечер планирахме цялото семейство да гледаме „Дъщерята на генерала” в близкото кино в Ню Хампшир и аз си помислих, че имах точно време да си направя разходката преди всички да се натоварим в колата за малкото ни пътешествие.

Тръгнах да се разхождам към 4 часа следобяд, доколкото си спомням. Точно преди да стигна главния път (в Мейн всеки път с разделителна линия по средата е главен) спрях в гората да се изпикая. Щяха да минат два месеца педи да съм в състояние да пикая прав отново.

Когато стигнах главния път се отправих на север, вървейки край пътя обратно на трафика. Една кола ме задмина, пътувайки също на север. След около ¾ мили по-нагоре, жената шофираща колата забелязала син Додж микробус пътуващ на юг. Микробусът се движел хаотично по пътя, от едината до другата страна, почти неконтролируем. Жената в колата се обърнала към спътника си, след като безопасно преминали маикробуса и му казала:

Човекът, който подминахме преди малко беше Стивън Кинг. Искрено се надявам, че този с микробуса няма да го удари.

Повечето от канавките, по които вървя около Шосе 5 имат добра видимост, но има една отсечка – стръмен хълм, където пешеходец движещ се на запад вижда много малко от онова, което идва насреща му. Бях почти изкачил хълма, когато Браян Смит, притежателя и шофьор на микробуса Додж изкачи билото. Той не се движеше по пътя, а в канавката. Моята канавка. Аз имах около секунда да го видя. Достатъчно време, за да си помисля: „Боже, ще ме удари училищен автобус.” Опитах да се обърна на ляво. И тук има пропуск в паметта ми. Когато се опомних лежах на земята и гледах задницата на микробуса, който беше извън пътя и наклонен на една страна. Този спомен е много ясен и силен, по-скоро като снимка, отколкото спомен. Има прах около стоповете на микробуса. Номера и задния прозорец са мръсни. Виждам тези неща без да осъзнавам, че съм бил ударен от кола или каквото и да било друго. Снимка и това е всичко. Не мисля, главата ми е напълно изчистена.

Следва още едно пркъсване в паметта ми тук и после много внимателно забърсвам кръв от очите си с лявата ръка. Когато очите ми са сравнително чисти се оглеждам наоколо и виждам мъж, който седи на скала наблизо. Има бастун поставен върху коленете му. Това е Браян Смит, четиредесет и две годишен, човекът, който ме удари с микробуса си. Смит има впечатляващо досие от катастрофи – почти дванайсет по-малки или по-големи нарушения.

Смит не е гледал към пътя, в следобеда когато съдбите ни се преплетоха, защото ротвайлера му скочил от задната част на микробуса на седалките, където имало хладилна чанта с месо вътре. Името на ротвайлера е Куршум (Смит има още един ротвайлер в къщи; неговото име е Пистолет). Куршум започнал да души около капака на охладителната чанта. Смит се обърнал и се опитал да го избута настрани. Той все още е гледал към Куршум и се е опитвал да му избута муцуната настрани, когато е превалил върха на хълма; все още е гледал назад и бутал, когато ме удари. Смит казал на приятели по-късно, че си е помислил, че е ударил малка сърна, докато не вудял очилата ми да лежат на предната седалкана микробуса му. Те са излетяли от лицето ми, когато се опитах да избягам настрани. Рамките бяха изкривени, но стъклата – непокътнати. Това са стъклата, които нося сега, докато пиша това.

2

Смит вижда, че съм буден и ми казва, че идва помощ. Говори спокойно, дори жизнерадостно. Погледът му, докато си седи на скалата, с бастуна на коленете, е на кротко съчувствие: „Не сме ли ние двама нещастници със страшно шибан късмет?”, сякаш казва. Той и Куршум напуснали фургона, където живеели, казал той на следователите по-късно, защото той искал „няколко от онези Марси-шоколадчета, които имали в магазина”. Когато разбирам тези малки детайли няколко седмици по късно ми хрумва, че почти бях прегазен от един от героите на книгите ми. Направо ми става смешно.

Помощ идва, мисля си и това е добре, защото катастрофата е направо страшна. Лежа в канавката и имам кръв по цялото лице и десният ми крак боли. Поглеждам надолу и виждам нещо, което никак не ми харесва: таза ми изглежда като изкривен настрани, като че ли цялата ми долна половина е изкривена една степен по-надясно. Поглеждам отново към човека с бастуна и казвам:

Моля те, кажи ми че е само изкълчен.

Нее. – Казва той. Гласът му, лицето му са веселяшки, само леко заинтересовани. Сякаш гледа всичко по-телевизията докато си похапва едно от онези Марси-шоколадчета. – Счупен е поне на пет, даже бих казал на шест места.

Съжалявам, казвам му – кой знае защо? – и после се отнасям отново. Не е като припадъци; по-скоро е като истински спомени залепени един за друг.

Когато отново се опомням бяло-оранжев микробус отбива от пътя с пуснати буркани. Санитар от Спешна помощ коленичи до мен – името му е Пол Файлбраун. Прави нещо. Реже ми дънките, мисля си, въпреки че това може и да е било по-късно.

Питам го дали мога да си запаля една цигара. Той се засмива и казва, че едвали бих могъл. Питам го дали ще умра. Той казва не, няма да умра, но трябва да ме закарат до болница възможно най-бързо. Коя предпочитам – тази в Северо-Южен Париж или тази в Бриджтън? Казвам му, че искам да отида в Северна Къмбърленд болница в Бриджтън, защото най-малкият ни син – този, който току-що закарах до летището – се роди там преди двадесет и две години. Пак питам Файлбраун дали ще умра, и той пак ми казва че няма. Тогава той ме пита дали мога да си мърдам пръстите на десния крак. Аз ги мърдам, като си мисля за една песничка, която майка ми ми пееше някога: „Това малко прасенце отиде на пазар, това малко прасенце си остана в къщи.” Трябваше да си остана в къщи, мисля си; да се разхождам днес беше наистина лоша идея. После си спомням, че понякога, когато хората са парализирани, си мислят , че си мърдат пръстите, но всъшност те не мърдат.

Мръднаха ли пръстите ми? – Питам Пол Файлбраун. Той потвърждава. Добро, здраво помръдване, казва. – Заклеваш ли се в Господ? – питам го и мисля, че той го прави. Припадам отново. Файлбраун ме пита много бавно и ясно, наведен почти до лицето ми, дали жена ми е в голямата къща до езерото. Не мога да си спомня. Не мога да си спомня къде е който и да е от семейството, но му давам телефония номер на къщата до езерото и на къщичката, по надолу, в която понякога дъщеря ми отсяда. Можех да му продиктувам и номера на социалната осигуровка, ако ме беше попитал. Всичките номера знаех. Просто всичко друго бях забравил.

И други хора пристигат. Някъде полицейска уредба предава съобщения. Слагат ме на носилка. Боли и аз крещя. Слагат ме в линейката, полицейските гласове звучат по наблизо. Затварят вратите и някой казва: „Трябва наистина да караш бясно.” После се движим.

Пол Файлбраун седи до мен. Вади ножици и ми казва, че трябва да отреже пръстена на средния пръст на дясната ми ръка – свадбения пръстен, който Таби ми даде през 1983, дванайсет години след като се оженихме. Опитвам се да кажа на Файлбраун, че го нося на дясната си ръка, защото истинският пръстен е на средният ми пръст на лявата ръка – първите два пръстена, моя и нейния, струваха $15,95 в Дей Джуълс в Бангор. Първата ми халка струваше само осем долара, но изглежда работеше.

Някакво бръщолевене излиза от всичко това, вероятно Пол Файлбраун нищо не разбира, но въпреки това кима и се усмихва докато реже втората, по-скъпа халка от подутата ми дясна ръка. Около два месеца по-късно се обадих на Файлбраун да му благодаря; до тогава вече ми беше ясно, че най-вероятно ми е спасил живота, оказвайки ми най-правилната възможна първа помощ и после ме е закарал до болницата със средна скорост сто и десет мили в час, през закърпени и черни пътища.

Файлбраун ме уверява, че съм добре дошъл, после добавя, че този ден някой ме е пазел там горе. „Върша тази работа повече от двайсет години” ми казва по-телефона, „и когато видях как лежеше в канавката, и размера на нараняванията, не вярвах, че ще оцелееш до болницата. Късметлия си, че все още си сред нас.”

Размераът на нараняванията е толкова голям, че докторите в Северна Къмбърленд болница решават, че не могат да ме лекуват там; някой вика хеликоптер, за да ме закарат до Централен Мейн Медицински Институт в Люистън. Жена ми, по-големия ми син и дъщеря ми също пристигат. На децата се позволява кратко свиждане; жена ми остава по-дълго. Докторите я уверяват, че съм лошо ударен, но ще оцелея. Долната част на тялото ми е покрита. Не й позволяват да види невероятният начин, по който скута ми се е изместил в дясно, но и позволяват да почисти кръвта от лицето ми и да извали стъкълцата от косата ми.

Имам сериозно порязване на главата – резултат от срещата на черепа ми с предното стъкло на Браян Смит. Ударил съм главата си в стъклото на по-малко от два инча от гредат откъм шофьорската страна. Ако се бях ударил в нея, най-вероятно щях да съм мъртъв или в кома – зеленчук с крака. Ако се бях ударил в скалата, стърчаща в канавката на Шосе 5, също щях да съм мъртъв или парализиран. Не се ударих в тях; изхвърчах над микробуса, четиринайсет стъпки във въздуха и съм се призимил почти до скалата.

Сигурно си се дръпнал наляво съвсем мъничко в последната секунда. – Доктор Дейвид Браун ми казва по-късно. – Ако не беше, сега нямаше да си говорим.

Хеликоптерът се приземява на паркинга на Северна Къмбърленд болница и ме закарват до него. Небето е много ясно и много синьо. Грохота от витлата на самолета е оглушителен. Някой крещи в ухото ми: „Бил ли си в хеликоптер преди, Стивън?” Говорещият звучи радостно, много ентусиазиран заради мен. Опитвам се да отговоря да, бил съм в хеликоптер преди – два пъти, всъшност, но не мога. Изведнъж ми е много трудно да дишам.

Товарят ме в хеликоптера. Виждам късче синьо небе докато излитаме; без нито едно облаче. Красота. Чувам още гласове по уредби. Изглежда този следобед ми се е паднало да слушам уредбени гласове. Междувремено ми става все по-трудно да дишам. Давам знак към някого, или поне се опитвам и едно лице навлиза в полезрението ми.

Чувствам се, все едно се давя. – шептя.

Някой проверява нещо и казва на някой друг: „Единият му дроб е колабирал.”

Шум от хартия докато нещо е разопаковано и някой-другият казва в ухото ми, високо, за да надвика моторите: „Ще ти сложим тръбичка за дишане, Стивън. Ще усетиш болка, после щипане. Дръж се.”

От опит знам (насъбран по времето когато бях едва дете с ушна инфекция), че ако доктор ти каже, че ще усетиш щипане това означава, че ще те боли яко. Този път не е толкова зле, колкото очаквах, вероятно защото съм натъпкан с болкоуспокояващи, вероятно защото отново припадам. Това е по-скоро като да те удрят високо от дясната страна с къс остър предмет. После дробовете ми издават стряскащо свирене, като че нещо изтича от тях. Всъшност предполагам точно това се случва. Секунда по-късно нормалните звуци от вдишване и издишване, които съм слушал цял живот (през по-голямата част от времето напълно несъзнателно, слава богу) е заменено от неприятен шшшшуп-шшшуп-шшшуп звук. Въздухът който вдишвам е много студен, но поне е въздух и аз продължавам да го вдишвам. Не искам да умра. Обичам жена си, децата си, следобедните ми разходки покрай езерото. Обичам също да пиша; има книга за писането, която седи на бюрото ми, недовършена. Не искам да умра и докато лежа в хеликоптера и гледам прекрасното лятно небе, осъзнавам че всъшност лежа на прага на смъртта. Някой ще ме дръпне вътре или навън съвсем скоро; аз нищо не мога да направя. Всичко, което мога е да лежа тук, да гледам небето и да слушам тенекиеното си дишане: шшуп-шшшуп-шшшуп.

Десет минути по-късно кацаме на бетонната хеликоптерна площадка на ЦММЦ. На мен ми се струва дъното на бетонен кладенец. Синьото небе е затъмнено и хеликоптерното уап-уап-уап е многократно преувеличено и ечащо, като щракането на гигантски пръсти.

Все още дишам на големи, течни вдишвания, изваждат ме от хеликоптера. Някой удря носилката случаино и аз изкрещявам. „Съжалявам, Стивън, всичко е наред сега”, казва някой – когато си лошо наранен всеки се обръща към теб на малко име, всеки ти е приятел.

Кажете на Таби, че много я обичам – казвам, първо съм повдигнат, после закаран много бързо, надолу по някакакъв виещ се бетонен коридор. Изведнъж много ми се плаче.

Можеш сам да й го кажеш – казва някой. Минаваме през врата; има климатик и лампи преминават високо над главата ми. Хрумва ми, по някакъв объркан начин, че преди около час се разхождах и възнамерявах да набера боровинки от едно поле около езеро Кезар. Нямаше да бера дълго; трябваше да се прибера преди 5:30, защото щяхме да ходим на кино. „Дъщерята на генерала” с Джон Траволта. Траволта игра и във филма „Кери”, моята първа книга. Той игра лошия. Това беше преди много време.

Кога? – питам – Кога ще мога да й кажа?

Скоро. – Казва глсът и пак припадам. Този път не е отрязък, а огромен откъс откъснат от спомените ми; има няколко проблясъка, объркани сцени от лица, операциони и светещи скенери; има кошмари и халюцинации подхранвани от морфин и „Дилодид”, който капят в мен; има ечащи гласове и ръце, който напояват сухите ми устни с наквасени във вода гъби с вкус на мента. През по-голямата част обаче е мрак.

3

Сметките на Браян Смит относно раните ми се оказаха криви. Долната част на крака ми беше счупен на поне девет места – хирурга, който ме сглоби отново, забележителният Дейвид Браун каза, че частта под дясното ми коляно е била като „стъклени топчета в торбичка”. Размерът на нараняванията отне две големи операции, за да намали натиска на експлоадиралата ми табия и да позволи на кръвта да циркулира отново в долната част на крака ми. Без тези операции (или ако тези операции се бяха забавили) вероятно щеше да се наложи да ампутират крака ми. Самото дясното коляно беше разцепено почти идеално на две. Имах също пукнатина в таза от дясната страна – сериозно изкривен – също и отворена рана и пукнатина на дясното бедро. Гръбнакът ми беше наранен на осем места. Четири от ребрата ми бяха счупени. Дясната ми ключица беше издържала, но кожата над нея беше обелена до кокал. Разрезът на скалпа ми отне двайсет или дрийсет шева.

Да, като цяло бих казал, че Браян Смит доста беше сгрешил.

4

Поведението на г-н Смит зад волана беше евентуално разгледано от жури, които го обвиниха в две неща: опасно шофиране(доста сериозно) и непредумишлен опит за убийство ( много сериозно обвинение, от типа „време за затвор”). След известен размисъл, прокурорът отговорен за случаи от този тип в моето малкото ъгълче на света позволи на Смит да обжалва обвиненията и да ги намали до опасно шофиране. Той получи присъда от шест месеца затвор (задочна) и отнемане на шофьорските му права за една година. Беше му наложен и изпитателен срок и ограничения за други моторни превозни средства като скутери и снегорини. Ясно е, че Браян Смит може да се завърне легално на пътя през есента или зимата на 2001 година.”

Advertisements

Responses

  1. декоративен коментар – може да е заигравка със стивън, но не я загрявам. максим е стависки.

    поздрави.

    п.с. мореното си стои кротко на бул. бъкстон

  2. Има сериозна инфлация на цената човешкия живот. Присъдата е отнемане на шофьорските права за една година. Същата присъда се дава и за изтекла или невалидна регистрация например. За убийство (дали по не внимание или с МПС няма никакво значение – убийството си е убийство) вероятно присъдата щеше да е една година условно. За кражба (около 2000$) измама с кредитни карти – се „печелят“ около 2 години затвор. По тази логика можем грубо да сметнем, че цената на човешкия живот е паднала на около 500$. Оформя се и друг извод – инфлацията се „лекува“ с деноминация – подмяната на определено количество обезцени животи в случая с един с по – висока стойност. 🙂 Името на този (леко кървав) „процес“ в социологически аспект звучи „леко“ обезпокоително, но ако се запазят стойностите на обезценяване, вероятно ще бъдем свидетели на „интересни времена“.

  3. Има сериозна инфлация на цената човешкия живот. Присъдата е отнемане на шофьорските права за една година. Същата присъда се дава и за изтекла или невалидна регистрация например. За убийство (дали по не внимание или с МПС няма никакво значение – убийството си е убийство) вероятно присъдата щеше да е една година условно. За кражба (около 2000$) измама с кредитни карти – се „печелят“ около 2 години затвор. По тази логика можем грубо да сметнем, че цената на човешкия живот е паднала на около 500$. Оформя се и друг извод – инфлацията се „лекува“ с деноминация – подмяната на определено количество обезцени животи в случая с един с по – висока стойност. 🙂 Името на този (леко кървав) „процес“ в социологически аспект звучи „леко“ обезпокоително, но ако се запазят стойностите на обезценяване, вероятно ще бъдем свидетели на „интересни времена“.

  4. @cut:eater благодаря за поправката на името – все го бъркам..
    Заигравката е, че когато дадоха задочна присъда на Максим всички ревнаха, че България била блато и т.н. (какво България има общо с издаването на присъда от един съдия винаги ме озадачава, но това е друга история) Въпросът е, че в любимите на всички Щати, присъдата издадена за тази катастрофа е дори по-възмутителна. Никой не плюе по страната обаче. И Стивън Кинг говори с достойнство за всички – от човека, който го е вкарал в болница до всички, които са му спасили живота.
    Такива работи…
    @ inf интересно наблюдение…

  5. ти очевидно не си чела „тъмната кула“.

  6. Не бих казал, че никой там не „плюе“ срещу съдебната система особено за този меко казано възмутителен случай. Проблема при подобни случаи, е че ако някой се изкара душевно болен и/или ветеран от войната и т.нт се измъква както е и станало. При нас нещата са по – ясни и „логични“ – плащаш и се измъкваш винаги 🙂 или който плати повече – той печели. Може да изглежда крайно, но за мен алкохола е само утежняващо вината обстоятелство, а убийството си е убийство… Всичко останало е упражнения по семантика.

  7. @ batpep не съм чела „тъмната кула“; не съм голям фен на стивън кинг – чела съм 10тина от 35те му книги, но не всички си спомням
    Защо? какво е интересното в „тъмната кула“? и как е свързана със случая?

    @ inf едно е да плюеш по съдебната система и съвсем друго по страната. Аз малко знам за щатите (не ги долюбвам много), но съм чувала, че американците са големи патриоти..

  8. ами в нея (мисля, че в първия том от седмата част) описва собствената си катастрофа, която е включена в сюжета, от по-различна гледна точка; но иначе си права – слабоват е като писател и едва ли си струва да изчиташ всичко, що е изписал

  9. Batpep: „слабоват е като писател“ – това наистина ме разсмя. Изброй „силните“ съвременни писатели според теб. Сигурен съм, че ще е още по – смешно 🙂

    a-tipova: Всичко зависи от това какво се има в предвид под леко размитото понятие страна. И мен много ме дразнят писаниците против държавата, защото проблемите са в хората ( някои хора 🙂 / има човек има проблем, няма…. 😉 ) Ако погледнем честно как са нещата… ще стигнем до извода, че почти всичко е позатънало в прекия и преносен смисъл 🙂 , обаче на нас не ни пречи – ние сме си свикнали 😀

  10. Също така сериала „Болница Кралството“ е вдъхновен от тази катастрофа.
    Не знам дали си струва всичко негово, но това което съм изчела страшно ме е впечатлило и според мен е един невероятне разказвач.

  11. @inf аксимет ти беше прихванал последния коментар като спам, затова не се беше появил. сори.

    Относно „силата“ на Стивън Кинг като писател той в тази книга много добре е обяснил къде е, според него, в скалата на писателите и аз съм съгласна – добър писател, но не велик. Той знае, че пише булевардна литература (обяснява в още в първа глава) и е супер, че не си въобръзява, че е нещо, което не е. За мен той е превъплъщението на казването на Максим Горки, че писането е 1% талант и 99% труд.

    А за държавата – „позатъването“ е изцяло дело на „позатъващите“. Аз си плувам. И други плуват. И това не е, защото сме лайна и се носим на повърхността 🙂


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: