Posted by: sylvia a. | март 27, 2008

Огледален соц (оптимистично)

Трябват ми огледала. Много и големи. Попитах едни доставчици на лампи за техните осветени огледал, кой им прави огледалата и те ми казаха: „Една фирма в Борово”. Обясниха ми прилежно как да стигна и още на другия ден, въоръжена с бутилка минерална вода се запътвам с колата към Борово и заветната фирма.

Намирам ги без проблеми – сградата не е малка, НО (изненада едно) фирмата има обедна почивка от 13.00ч. до 14.00ч., като затваря цялата – от портиера (ако имата такъв), през счетоводителката, до шофьорите. ” Ама! Казвам си аз, сега е едва 13.20?!” Понеже те са затворени обаче, го казвам само на себе си.

Увесила нос се обръщам с гръб към вратата и се заглеждам в блоковете отсреща, които ще са ми компания в следващите 40мин. Борово не е Лас Вегас и развлечения няма, така че си купувам сандвич и сокче от съседното junk food магазинче и сядам в колата да изчакам 40мин. Докато каките и батковците се наобядват и напочиват. Може би огледалският бизнес е много тежък и за да няма съкътлъци трябва да си мноооого добре отпочинал.

В 14:00 съм отново пред вратата. Тя продължава да е затворена. 14.04мин., след като съм почукала най-малко 5 пъти се дърпа щората на прозореца, неприветливо лице ме изглежда от вътре, фръцва се и се скрива. И тук (изненада две) осъзнавам, че пед вратата сме вече 4 човека. Отдавна не съм виждала опашка пред подобна фирма.

Плахо натискам дръжката и се озовавам в помещение досущ като на община Красна Поляна ама преди ремонта – мазилката се лющи, бюро, сковано отдавна и от подръчни материали, а зад него, едва виждащи се две труженички, свели глави неуморно над бумагите (всъщност не знам над какво, има плот пред тях – меже и ноктите да си пилят) и дори не подлеждат към нас – клиентите. Аз, като първа на опашката поемам инициативата, запътвам се към по-близката глава и казвам:

Добър ден, бих искала да си закупя огледала.

Какви?

Какви са опциите?

Показва ми се хитра мостра, на която четирите й краища са различни окантовки. Избирам, казвам размерите и тук лелката ме поглежда право в очите и потресена казва:

Ама ние не работим така! Не може направо да поръчвате!

Защо?

Първо идваме, мерим, после вие идвате и поръчвате.

Вижте, а не може ли да си купя огледалата, а после ако не стават аз да си ги чупя в главата?

Чакайте да питам колежката.

Аз съм леко припотена от напрежението на неизвестността – домъкнах се до Борово, чаках 40мин и сега ако не мога да си купя проклетите огледала, ще съм с час и ½ назад и без огледала. Жената зад щанда се връща и радостно казва, че ще ми продадат огледалата. Разпитва ме подробно дали ще влизат в рамка, къде ще се лепят и т.н. „Супер! –казвам си – Ще стане работата.”

После пише един формуляр в два екземпляра – един бял и един зелен и ми казва да отида първо при колежката в ляво, после при колежката в дясно да запиша час за монтаж и да платя. Колежката с юнушеският мъх ме записва в един халваджийски тефтер за понеделник и се оказва, че в понеделник времето за монтаж е цял ден!

Ама, казвам потресена, цял ден ли ще трябва да вися като паяк да чакам?

Тя ми взима номера на телефона и с киселост, на която холивудски продуцент, говорещ на начинаеща актриса би завидял, казва:

Ние ще ви се обадим!

После е зеления формуляр при колежката в дясно. Бюрото е свряно в ниша за вграден гардероб. На плота се мъдри саморъчно направена табелка „КАСА”. Жената зад бюрото пише нещо. Аз поздравявам, но рязко ми се нарежда да изчакам. Всичко – от жената с огромните нарисувани нокти, със сив зиг заг и червени точки на бял фон, през кофичката кисело мляко, пробита от две страни за лесна и безопасна консумация, до снимките на две усмихнати дечица, сложена в машината за пари, така че броените пачки да ги удрят всеки път в личицата – е класика!

Важната работа е приключена и идва моя ред. Аз се сещам, че в залисията съм забравила да питам за цената..

Колко трябва да платя?

Цялата сума или капаро искате?

Капаро.

150лв.

Оказва се, че за 5 огледала с размер почти метър на два, доставка и монтаж трябва да платя 300лв. Сега разбирам опашката пред вратата.

Плащам, излизам си и мислено си тананикам: „Бий ма, обичам тъ!”


Responses

  1. направо без пари, наистина.

    от една страна, може би с по-добър мениджмънт фирмата може добре да се развие, да подобри обслужването си и т.н., но от друга, защо да човъркаш нещо, което работи?🙂

  2. Това държавно предприятие ли е, Силв?

  3. Нье е държавно, съвсем частно си ье…

    И да, без пари са огледалата и ако, като подобрят обслужването и управлението ще вдигнат цените – хич да не се занимават. Така или иначе, за да стане хора от техния персонал ще им трябват години и няколко miracles🙂


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: