Posted by: sylvia a. | май 7, 2009

„Пътуване по посока на сянката” на ЯНа Букова

d0bfd18ad182d183d0b2d0b0d0bdd0b5-d0bfd0be-d0bfd0bed181d0bed0bad0b0-d0bdd0b0-d181d18fd0bdd0bad0b0d182d0b0Исках много да харесам „Пътуване по посока на сянката”, не само защото качествени български книги рядко се появяват, а и защото ние, българите сме бързи в критикуването и бавни в творенето. Не можах. Чух много хвалебствия за книгата преди да започна да я чета и може би се настроих за невъзможното.

Реших, че вместо да изливам безсмислената си жлъч, по-добре е да подходя максимално обективно и да дам поглед от всички ъгли към книгата – в крайна сметка не се опитвам да кажа нещо за собствения си мириглед, а за нея.

Поканих на аутопсията, двама наблюдаващи и редовете, които следват са толкова техни, колкото и мои.

Малко за анатомията: книгата е решена в 2 книги с по съответно  5 и 3 глави. Времето на първата книга е турското робство, мястото – България; втората е пак някъде по това време, но в Холандия, Гърция или никъде – няма значение. Всички глави най-напред следват собствени нишки, но постепено се преплитат в някаква цялост.

Моите събеседници И. и Л. харесват книгата. Аз – не.

Л. – Книгата е вдъхновена, с едри щрихи. Харесва ми изказа, подредбата на думи и неочакваноста на сравненията. Те освобождават въображението и от тяхната оригиналност аз имам желанието да следвам нишката на разказа, да допълвам и творя. Книгата използва българският език прекрасно – не съм чел подобна книга на български досега. Някаква смесица от Павич и Маркес, но без да се страхува да бъде женска и женствена.

Аз – На мен точно изказът ми е проблем. Прекалено много окраси и отклонения и аз се губя. Понякога губя търпение да проследявам всички извивки на разказа, намирам се само следяща буквичките – не четяща.

И. – И аз не разбрах какво се случва най-накрая.

Л. – Точно това е – вие се опитвате да проследите историята, а на мен тя не ми е важна. Какво значение има кой в кой се влюбва и защо? Кой кой убива или не? Всъшност аз мисля, че книгата е прекалено фокусирана в историйките и от това страда цялостта.

Аз – Чела съм книги, в който нищо не се случва, но са били прекрасни – например онази книга на Макс Фриш „ Човек се появява през холоцена” –  „Пътуване по посока на сянката” е някъде по средата – има история, която не следва или не довършва до край. Като например историята за Първан Ангелов, който говореше на сън и ловеше думите си. Толкова прекрасна нишка, с която Яна Боянова ни занимава сумати страници и после просто… пусна. Престана да говори за това и нищо не излезе от цялата работа.

Л. – Защо е нужно от всичко да излиза нещо и нещата да са свързани?

Аз – На мен ми е нужно. Аз искам да не ме занимават със задънени улици. Отегчавам се, изнервям се. Има много хора, които не понасям как разказват точно заради многословието и  прекалените отбивки.

И. – На мен книгата ми хареса, прочетох я на един дъх и освен това моля, като я четете, да не ми я мачкате – важна ми е и искам да си я пазя.

Всички сме съгласни в едно – прекрасно е, че има книги, писани на български, които си заслужава да обсъждаме.


Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

Категории

%d bloggers like this: