Публикувано от: sylvia a. | юли 19, 2010

Малката Силвия в още по-малката Дания

Мили мои,

Може би забелязахте странната ми липса от радара през предишните няколко дни. Да? Не? Виждам няколко хора да клатят глава и 1-2-ма да си чоплят носа 😀

Та, да ви разправям какво се случи:

Понеделник 4:20 сутринта.
Събуждам се параноясала, че алармата не се е включила и съм се успала за самолета за Дания, който излита в 8:00 от Гатуик. Поглеждам часовника, виждам, че не съм закъсняла, но от адреналина на паниката съм чисто будна. Ставам неохотно, завличам се тихо до банята, за да не събудя А. и в 5:00 излизам от къщата. Решавам, че за 1-ви път в живота си ще пътувам само с дамска чанта – купчини документи за Дания, портмоне, ключове и телефон. Без компютър, без още дрехи, без четка за зъби – ей така, все едно отивам до Стара Загора за един ден.

Хващам метрото; после влак; после от южния терминал хващам влакче за северния и евентуално се добирам до самолета. Който има закъснение 40мин. Въздъхвам отегчено, купувам кафе и сядам да чакам. Излитаме в 8:40, кацаме в Дания с цял час закъснение. Това не е много приятно, защото трябва тепърва да пътувам един час с влак, до село Найръп, където е офиса.

Купувам билет (8€! в една посока, Дания наистина е най-скъпата страна в Европа, мамка му). Горещо е. 34С, майки с дебели, бели, датски бебета с ОГРОМНИ колички са навсякъде. Пътувам правостояща, заклещена между куфар и колело. След няколко спирки съобщават нещо на датски, което аз, естествено, не разбирам, но понеже всички почват да слизат се досещам какво може да е – влака, поради това, че е супер горещо и релсите са се изкривили, е толкова закъснял, че го спират и ни местят на друг. Мятам се на другия влак, който също е претъпкан. И започват да влизат, и влизат хора с огромни колела. Евентуално една датчанка, която сигурно е забелязала изумената ми физиономия, ми казва нещо на датски. Аз се извинявам, че не я разбирам и тя повтаря на английски – във вагона за колела съм, да се преместя. През цялото време всички се потят, но не повишават тон и не губят доброто си настроение. Една жена яде зелен боб, като просто чупи шушулките и изяжда бобчетата. Навън е зелено, зелено и от влака се вижда морето.

Обяд, вместо планираното 10:30, Найръп.
От гарата, 5мин в такси и съм там. Всъщност денят сега започва. За 6 часа трябва да поръчам цялата колекция за Пролет 2011, детската и бебешката. Концентрирам се максимално, но е толкова горещо, че дори ленения панталон, с който съм, е като скафандър. Евентуално се събувам боса и по гащи (с дълга блуза съм). На никой не му прави впечатление – всички са потни и полуголи. В 6 съм прилючила с колекцията, минавам на детското, после бебешките дрешки (ама много ша шладки…). 6:40 идва да ме взем такси. После познатия маршрут – влак, летище, самолет. Стигам до летището и се оказва, че вместо в 20:50 самолетът ще излети в 23:15. Уф. Обикалям летището, което е огромно. Има над 100 магазина и всички са прекрасни. Пода е покрит с дърво, вместо стандартните плочки и усещането е за уют. Естетсвено има и Ноа Ноа. Ям хотдог и пия бира. Датчаните са превърнали хотдог-яденето в национална храна. По някое време, към 22ч. вдигам поглед към таблото с полетна информация. До моя предполагаем полет кротко свети надпис ОТМЕНЕН. Полет. До Лондон. Няма да има. Хлъц.

Малко предистория: Веднъж отмениха полета ми до София, от Лютън и… спах на летището. Защото беше 12 и влакове и автобуси вече нямаше. Тогава бях отпочинала и заредена с енергия и въпреки това беше ужасно изпитание. Кротката картинка на Силвия, полегнала на пода, с немити три дни зъби, непреобличала се, и минаваща през Йоханесбург за Лондон, спокойно започна да завладява, непочивалото ми 24 часа, съзнание.

Датчаните, обаче, са построили комунизъма – как беше: ‘..на всекиму според потребностите..’. Отидох до центъра за уреждане на подобни проблеми. Няма опашка. Всички седят на столчетата наоколо, въоръжени с номерче. Когато се добрах до гишето учитив батко ми каза, че ще ни настанят в хотела на летището (Хилтън! 5звезден!!), с платена вечеря и закуска. Уловката беше, че трябва сама да си запазя билет за следващ полет, а ако сте чели внимателно, аз нямах компютър.

Бърз жокер ‘Обади се на приятел’ и 20 мин. по късно бях чекирана за полета следващата вечер в 20:50ч. Втори ден в Дания… какво пък. Можеше и в по-лоша страна да ми се случи 🙂

Паста, четка за зъби и малко дезодорантче: 16€; Обяд 30€. Карай. Трябва да се живее. 24 часа по-късно се прибрах. 48 часа по-късно пиша това.

Затова ме нямаше.

Хайде, и да слушате.

Силвия

Публикувано от: sylvia a. | юли 17, 2010

Симптомът ‘Рени от 13тия етаж’

Детството ми премина в многоетажен блок, в софийски квартал, уникален с подобието си на всички останали софийски квартали. Навсякъде блокове, побиращи малки села; навсякъде вражди и непоносимост – като че ли не делим всички едно и също мръсно стълбище и не се налага всички да плащаме, когато асансьора се развали.

Мисля, че битовизмът е един и същ  – всеки блок си има селски луд, доносник, клюкарки (нужни са повече от една, за да могат да циркулират клюките и не е задължително да са от женски пол), навсякъде детски учителки (или поне с поведение на такива), навсякъде побъркани организатори и общественици, без ясна визия какво и как да се направи, но с желание да.. правят. И купчина незаинтересовани, който иска просто да си гледат живота и да бачкат, за да живеят още по-добре.

В нашият блок си имахме и Рени. Рени беше възрастна жена, от онова поколение, което макар добре възпитано, образовано и с вкус към естетиката на зрелия социализъм, никога не беше работила. Женена за висш функционер беше принудена да бъде домакиня, посрещаща и прислужваща на всички гости и връзки на съпруга си. Казвам принудена, защото когато я срещах в асансьора оставах с впечатлението за доста умна жена, с отчайваща нужда от поле за изява и компания. Понякога говореше толкова много и без прекъсване, че 40те секунди до първия етаж, в тесен асансьор ми докарваха главоболие.  Мъжът ѝ, обаче ѝ изигра лоша шега, когато почина рано и я остави на 50 сама да кукува в огромен апартамент, с пораснал син и с нищо за правене.

Така на Рени и се наложи сама да си намира компания. Всички в БТК, Софийска вода, местната кабеларка, по-късно интернет доставчици и всякакви други служители в сферата на обслужването трепереха да не се развали нещо в нашия блок, защото Рени започваше да звъни и не оставяше телефона, докато не докараше поне един екип, да оправя проблем и друг да си говори с нея. В блока настана изненадваща тишина и хармония. Не мина много време, за да започне майка ми да казва –  всеки път, когато кабела изключеше – „Рени ще се оправи с тях.” Случвало се е да казва на майка ми, че и се налага да звъни по 13 пъти на ден на някого, за да свърши работа – 13 пъти!

Това продължи с години. Съседите се оспаха. Родителите ми също. Когато Рени почина блока потъна в разруха и безхаберие, защото никой нямаше изградени навици да се грижи и поддържа.

Причината да пиша всичко това е, че намирам синдромът „Рени” в толкова много аспекти на живота – от бабите, който хранят шест годишни деца с лъжичка, за да не се изцапат, казват им непрекъснато с колко пясък, как и с кого да си играят. През собствениците на фирми, които не оставят служителите им да вземат нито едно решение сами, после се чудят защо трябва всичко те да правят. До очакването към политиците и полицаите, че те са отговорни за всичко нередно и трябва да ни оправят и контролират, независимо от факта, че ние нищо не правим, за да се оправим.

Публикувано от: sylvia a. | май 30, 2010

Добри новини за Биг Брадър-о-мразците

Английският Канал 4, досегашният производител и разпространител на Биг Брадър, обяви, че изданието от 2010 ще е последното (последния абзац в статията). В пика на Биг Брадър, във Великобритания, предаването си имаше собствен канал, който излъчваше почти 24 часа в денонощието.

Съдейки по скороростта, с която в България се реагира на световни събития, до 12-18 месеца очаквам ББ да изчезне и от българските екрани. Не мога да отрека, че концепцията Биг Брадър промени телевизията – начина на правене и гледане, целите, достъпността. За мен обаче, Биг Брадър винаги е била отровна концепция, манипулативна и манипулираща и се радвам, че времето и изтича.

Публикувано от: sylvia a. | март 31, 2010

Софийското летище

…  е символ на търговско безхаберие от ерата на зрелия Социализъм. Говоря за старото, така наречения Терминал 1, но съм почти сигурна, че Терминал 2 не е много по-различен.

Има две… ами лавки, които продават глупости от сорта на солети Хрус-Хрус, сандвичи с луканка,  меденка Любимка и вафли Мура. Не само че асортимента им е беден, но цените има са бомбастично, невероятно и граничещо с  тъпота високи. Дори човек като мен, който не гледа цените на дребните неща (знам само цената на солетите от нормален магазин) се взира с тъп поглед в написаните с черен маркер цени недоумяващо. Солети 1,79; сандвич 4,49; вода 2,49.

Какво всъщност постигат с това?

Ами нищо. Много по-малко хора пазаруват, с много по-голямо нежелание, в резултат на което продавачките са кисели, защото само кибичат и клиентите са кисели, защото плащат пари, които не искат от чиста принуда.

Пример: полета ми закъснява с 3 часа. Обед е. Аз проучвам внимателно какво мога да ям/пия. Нищо не харесвам, но решавам да купя нещо от чиста скука. Спирам се на солетите, виждам цената и не купувам, защото принципно не одобрявам политиката на 700% увеличение на цената на какъвто и да е продукт.

Прибирам си демонстративно портмонето, което всички наоколо виждат, защото няма какво друго да се гледа, освен хора, които мърдат наоколо. Продавачките са видимо разочаровани, защото няма други клиенти освен двама чужденци, които пият кафе.

А можеха да нахранят около 100 човека, да ги напоят и да им продадат купчина безсмислени неща, които никой не планира да купи, но винаги купува когато са под ръка и има време – дъвки, бонбони, мокри кърпички и т.н.

Сигурна съм, че и така печелят. При 700% марджин не е трудно да си печеливш. Колко повече биха печелили обаче, ако оборота им скочи 100 пъти?

Ама какво да го обсъждаме – зрелият Социализъм не се влияеше от икономически принципи. Защо лавките на летището да се влияят? Само че зрелият социализъм се сгромоляса с гръм и трясък преди 20 години. Защо лавките на летището все още следват малоумната му политика?

Публикувано от: sylvia a. | февруари 10, 2010

Детска игра

Меги, близка приятелка ми прати това:

Следната задача е давана на приемен изпит за постъпване в… детска градина за млади таланти в Нагоя, Япония. Решили са я 74 % от децата.

8809 = 6
7111 = 0
2172 = 0
6666 = 4
1111 = 0
3213 = 0
7662 = 2
9312 = 1
0000 = 4
2222 = 0
3333 = 0
5555 = 0
8193 = 3
8096 = 5
7777 = 0
9999 = 4
7756 = 1
6855 = 3
9881 = 5
5531 = 0
6782 = ?

А според Вас,  6782 = ?

Само марсианеца успя да я реши, ама то това неговото си е от липсата на кислород 😀

П.С. И който я знае да си мълчи поне до утре сутрин! Ще ви трия коментарчетата, ей!

« Newer Posts - Older Posts »

Категории